СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ – есе-импресия и поезия, вдъхновени от керамика на Надя Борисова
Никога не съм притежавала нещо толкова красиво! Но – красотата може ли да се притежава?!
Следващите импресии дойдоха спонтанно, нетърсено.
Те са викът на сетивата ми.
А сетивата пулсира, извират, болят. От красота. От неочакваност.
худ. керамика – Надя Борисова
Ненаситните пръсти,
ненаситните очи…
Само това ли?
Цялата симфония на плътта, която се свива?
Гърлото, стомахът, гръдният кош – колабирал…
Спреният дъх и невъзможността да бъде погълнат.
Спотаеният дъх. И жаждата – за въздух.
Жаждата…
Вода…
Гладкостта на глазурата, по която погледът се плъзга – като по лед…
разтопеният ад,
сивкавата мекост на кишата,
лепкавата плътност на глината,
грапавата плът на керамиката…
и усещането за огън и студ,
за пещ и изстиване,
за август и зима…
Изтръпването на пръстите –
докосващи, галещи, търсещи, искащи…
Пръстите, намиращи пътеките на извайването,
пътеките на сътворението,
на съ-творението –
на съ-твореното…
защото пръстите ми,
изтръпнали следват линията на твореца,
създават моята линия, моето търсене,
искане
и намиране…
И пръстите на краката –
вкопчени в подметките,
вкопчени в каменната плът на мозайката,
на пътеката,
на пръстта…
Потънали някъде там, в центъра на земята,
където твърдата и́ същност се върти,
вплита магнитните си мрежи
и лови космическите лъчи,
прави възел от измерения,
впримчва ни в тях…
Но – не,
нещо друго тупти
в средата на стъпалата,
в средата на дланите…
Тази мрежеста структурност под глазурата,
тази разкъсана обемност
на разпадащата се форма,
на изграждащата се форма…
на раждащата се другост…
Тази разсечена повърхност –
плоскост с цвят на пустиня
и напип на пясък –
зъбите скърцат,
хруска някакъв забравен прах между тях
и прахът е с вкус
на безвъздушност…
*
формите цъфтят
в пустинята на живота ми –
слънчогледите
на живота ми
пеят
разцъфват слънчогледите
на моята пустия –
зелените им пръсти
пият кал,
повръщат слънце
*
някъде в центъра
търся
завръщане
с грапави езици
листите
на слънчоглед ме ближат
омрежени спомени
паяче плете
жаждата
на сухите ми цветя
утолена –
вплетени
калинови клонки
*
пясъчната плът
на битието…
мъждука светлинката
на липсващата
свещ
маргаритки
светят в пръстта –
по скъсаното
венче
бодли поникнаха
защо
не са от рози венците
трънени…
кръв
по пръстите
*
слой след слой –
кожата се бели…
слой след слой –
колко бели
листи ще разлистя?
капят слънчогледи
Текст и стихове: Габриела Цанева
Художник-керамика: Надя Борисова
