Днес… Оставям мислите да ме намерят. Още усещам тяхната сила, която бавно премина над главата ми – като прииждаща вода, като вълна, ураган и надежда.
Защо това въведение? Все повече се отдалечавам от текста, от думите, които избликваха неканени докато скролирах с поглед познато-непознаните хайку на Димитър Анакиев. Много от тях – запаметени, съхранени, преживявани многократно от мен – като читател, редактор, издател… и като поет, който трябва да им отговори. Някои от тях – просто срещнати във фейсбук публикациите на автора, други – напълно непознати – нови, или изплъзнали се от погледа ми на гладен читател.
Защо „гладен“ ли? Гладен – за нещо ново, оригинално, различно – като изказ и поетична форма, но и като гражданска позиция, като докосване, допир – до онази моя същност – неспокойна, гневна, отвратена от настоящото политическо статукво и от говоренето. Говоренето, което прави съществуващото още по-хлъзгаво, още по-неясно-безнадеждно и опасно.
И пак – „защо“; „защо „опасно“… Защото вече стигнахме дъното и още продължаваме да потъваме в онова, което наричам „избор без избор“.
След това предисловие ще продължа към думите, които написах преди време и които така и не успях да опитомя, да донапиша докрай, да намеря докрай… Думите, които дойдоха като ураган и оставиха след себе си кал и разруха.
ВЕРТИКАЛАТА НА ОКОТО И ДЪЛБОЧИНАТА НА МЪЛЧАНИЕТО
МОЯТ ПРОЧИТ НА „ДРОНОВЕ И СОМОВЕ“ НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ
Хайку сбирката „Дронове и сомове“ на Димитър Анакиев се изправя пред съвременния читател като радикално, смело и съзнателно неравно разширяване на хайку територията. Подборът в тази книга е разкрепостен и безпощаден; той поставя пръст в най-болезнените рани на съвремието.
През краткия хайку миг авторът успява да отвори неочаквано обемно пространство за войната, границата, идеологията, паметта, религията и всекидневното оцеляване. Това е поезия, която отказва да бъде декоративно умиление по вишневи цветове и залези, но същевременно не се затваря в самоцелен физиологичен битовизъм. Нейният основен конструктивен похват е сблъсъкът между малкото, невидимо съществуване и голямата, анонимна и затова невидима система.
Големият разказ не е поставен над малкия; той е брутално пробит от него. Мухата се сблъсква с нацията, гущерът с бронетранспортьора, мравката с билборда, а сомовете се превръщат в гузното мълчание на цяла политическа прослойка, която не желае да се идентифицира с адекватно действие. В поетическия свят на Димитър Анакиев историята и властта са принудени да се легитимират в непосредствената реалност на животното, храната, тялото с неговите секреции и селския двор с неговата препълнена откъснатост. Това превръща книгата в натурална снимка на обществото и човешкото битие – уродливо, политизирано, крехко, красиво. Уязвимо.
ЗАГЛАВИЕТО
Книгата шокира още със заглавието си – защото още тук, при първото съприкосновение, усещането за безпощадност е налице. То се потвърждава в хайку №59, което е и естественият смислов и концептуален център на стихосбирката:
Чии са дроновете?
Сомовете в България
мълчат.
Тук се събират два радикално несъизмерими свята: дронът като машина на абсолютното наблюдение, студената технологична политика и дистанционната война, от една страна, и сомът, принадлежащ на подводното, мълчаливото, местното, първичното, тинята – от друга. Дронът гледа и контролира отгоре; сомът остава долу, скрит в мътната вода и защитен от своето мълчание. Фонетично тежката, земна дума „сомове“ рязко контрастира с технологичната острота и лекота на „дронове“.
Заглавието не обобщава темите в сборника; то установява неговия метод – изправянето на историята пред неочакван свидетел, който отказва да потвърди човешката ѝ значимост. Този многопластов прочит се разгръща в три едновременно действащи слоя:
Злободневният пласт (конкретната рана)
На най-буквално равнище заглавието е болезнена и иронична реакция към конкретни събития, при които търговски кораби са атакувани с въздушни и морски дронове в изключителната икономическа зона на България. Въпросът „Чии са дроновете?“ директно заимства езика на медийните и официалните новини. Той функционира като формула на политическото отлагане: докато извършителят не бъде назован с абсолютна доказателствена сигурност, официалната позиция и отговорност се спестяват.
Обществено-сатиричният пласт
Резкият хайку обрат заменя държавниците, институциите и военните анализатори с риби. „Сомовете в България“ се превръщат в сатиричен образ на самото общество и неговите управници – едно мълчаливо мнозинство, което предпочита да се укрие под повърхността на официалната предпазливост и да изчака бурята да отмине, без да взема отношение към провокациите и престъпленията.
Литературният пласт
Когато конкретният политически повод избледнее в историческата памет, заглавието ще продължи да живее чрез своя универсален метафоричен потенциал. То остава да функционира като вечен сблъсък между горния и долния свят, между насилието на повърхността и привидното спокойствие под нея, между всевиждащото око на властта и отказа на живия свят да участва в човешкото разпределяне на отговорността.
ЦИКЛИЧНОСТТА И НЕЙНИТЕ ОПОРИ
Вътрешната архитектура на сборника е организирана чрез няколко преплитащи се тематични кръга, които функционират като циклични завръщания, в които незначителното се превръща в универсално. Изборът на образи е едновременно случаен, доколкото е част от природния инструментариум на хайку и дълбоко преживян, като част от историята на лирическия Аз.
Мухата: Свидетел и оплаквач
Мухата се явява като минималния живот, който отказва да признае границите между високо и ниско. В началото тя е обект на спасение от чашата, но спасеният живот бързо се завръща като досада – една етическа притча, която отново разказва как доброто дело не води до благодарен и завършен резултат. По-късно мухата се удавя в млякото, предвещавайки природни порои, без обаче авторът да изяснява причинно-следствената връзка. Връх на тази линия е Хайку № 38, където мухата „оплаква нацията“. Това е гротескно-трагичен образ: там, където официалните говорители и институции са се провалили, траурът бива поет от най-нищожното същество – символ на досада и разложение.
Котката: Двойникът на поета
Котката събира противоречиви качества. Тя е хищник и това е естествената й прирова; но тя е и „чист ентусиаст“. Така, тя изяжда на пеперуда, но е и огледалото на самия поет. В този смисъл е интересен диалогът между хайку № 40 и хайку № 78. В единия случай поетът е видян като хищник на красотата, а в другия – като същество, което не е „нищо друго освен ентусиазъм“, тоест чиста, безпомощна и уязвима енергия. Но дори тази невинна красота в света на Димитър Анакиев не е защитена. Много болезнено е да видиш как в един момент тя се оказва „златна котка… в прицела на войната“.
Пеперудата и Вятърът
Пеперудата не е декоративен елемент. В хайку №51 нейното трикратно „Къде да кацна?“ я превръща в екзистенциален образ на съществото, за което в света няма предвидено място, извеждайки ни до философска притча за времето и съзнанието.
Вятърът е най-свободният образ в сбирката. Той свири джаз, пренася Ерос и Танатос, отнася празната патетика за „братство и любов“ и преминава през идеологическите пластове, без да бъде задържан от тях, той просто „прочита книгите на листата“.
Снегът и Граничното пространство (Въртоп)
Снегът в сбирката не носи еднозначна чистота. Той заличава, прикрива героите, затваря мълчаливото мнозинство, и същевременно маркира края на окупацията. Той е бялата повърхност, върху която внезапно избликва кръв, превръщайки се в политическа и гражданска метафора.
Местността Въртоп се издига до гранично пространство, където историята не е абстрактен разказ, а е физически впита в релефа. Старата граница продължава да организира усещането за пустош, изтъняваща памет и настъпваща чуждост. По друг начин изглежда планината Триглав; тя спи самотно сред звездите, за да очертае друга граница – между висината и човешкото; между стремежа и реалността на битието.
ДЕФОРМАЦИЯТА НА МЕРКИТЕ: ВОЙНАТА, СМЪРТТА И БИТА
Абсурдът на военната машина
Военните хайку на Димитър Анакиев постигат своята зашеметяваща сила чрез отказ от патетични батални описания. Войната е разобличена чрез разрушаването на естествената жизнена мярка. Това се случва последователно. Едно от първите хайку за войната, които прочетох при подготовката на друга негова книга – „Тясна пътека през душата и света“ /изд. gabriell-e-lit, С., 2022/, но което намирам и тук като хайку №22:
Пролетна вечер.
Колелото на бронетранспортьора
смачква гущера.
Контрастът между пролетната мекота (очакването за живот) и тежката военна машина е безмилостен. Малката жертва няма отношение към човешкия конфликт, но именно през нейната несъизмеримост с машината, войната е безапелационно осъдена.
Подобен механизъм работи и при каската, която „кърви… пълна с мечти“.
Тук липсата не е главата на войника, т.е. неговият живот, а неговата погубена човечност, въплътена в убитите мечти. При Димитър Анакиев войната може да бъде и съвсем тиха – като познатият, непроменен пейзаж и къщите на съседите са зад голите клони, но самото знание за конфликта променя гледната точка на битието.
Измеренията на загубата
При темата за смъртта естествено се вмъква темата за загубата на най-близките. Тази загуба би могла да се прочете като част от естесвения кръговрат на живота, но за личността тя остава болезнена рана, която не може да се слее с природна закономерност. Макар да не е част от войната, тя остава част от големия конфликт на битието. Димитър Анакиев избягва всякаква сантименталност, когато в няколко хайку мига представя загубата на родителите. Той намира физическа, сурова форма на промяната. Смъртта на майката е уловена чрез преминаването на чистия дъжд в тежка, студена и затлачена киша. Смъртта на бащата води до оголеното, сеизмично усещане на сина: „първият съм до земята“. Това е вътрешно преображение – внезапното осъзнаване и приближаване до собствения край, което кара лирическия Аз да заеме нова позиция в поколенческия ред.
Поетика на „ниските“ предмети
Допускането на селския боб, баницата, домата и падналото копче в хайку структурата не е битово снижаване, а съзнателно изграждане на противотежест срещу големите идеологически фрази, които биха се възприели от преялия с идеологеми читател като „кухи фрази“. Именно тази кухота избягва Анакиев, избирайки опорите на своята образност в ежедневни топоси.
Когато лирическата личност готви селски боб и се пита дали е свободен „след Иван Шишман“, историческата травма и съвременната свобода се срещат пред обикновената тенджера, за да оголят въпроса какво всъщност означава голямата история в микрокосмоса на всекидневието. Но и въпросът за реалната политически независима държава, за граждански осъзнатата личност и възможността за избор, и възможността за прочит на настоящето, като проекция на историческия разказ. Ако трябва да влезем в темата за независимата българска държава, бихме могли да изместим още по-назад във времето границата, която отделя суверенността от нейната привидност.
Падналото копче, което „използва тялото си да разруши империализма“, превежда огромната, отдавна празна от съдържание революционна фраза на езика на нищожния предмет, постигайки чиста и ефектна сатира.
ДЪЛБОК АНАЛИЗ НА КЛЮЧОВИ И ХЕРМЕНЕВТИЧНИ ХАЙКУ ФРАГМЕНТИ
За да бъде тази снимка на битието истински пълнокръвна, трябва да погледнем и текстовете, където езикът се сгъва, за да побере или върхова екзистенциална драма, или плътен политически код.
Специфичната многозначност: № 55 и № 96
Хайку № 55 ни извежда извън обичайния социално-политически натюрел на автора, за да ни предложи чиста философска елипса:
Божественост разкрита
на божество –
първата целувка
Първоначално текстът може да изглежда концептуално отчужден, но неговата структура всъщност е съвършено огледална. Младостта тук е мислена едновременно като „божеството“ и като „божествеността“, а самата първа целувка е взривният момент на откровението. Младият човек носи у себе си неподозирана, първична сила, която се разпознава за първи път едва чрез докосването до Другия. Божественото тук не е външната догма; то е иманентно заложено в човешкото съзряване и обещанието за неизчерпаемост на живота. Смисълът е сгънат в абстрактни понятия, изисквайки бавно, съзерцателно четене.
В пълна противоположност, Хайку № 96 работи с оголен политически и исторически шифър:
Либерализъм
от бял сняг – през март
поробени цветя
„Март“ тук не е сезонен маркер за късен сняг – той се превръща в национален и исторически топос, указващ към датата 3 март и разказа за Освобождението. Поетът изгражда дълбока ирония: белият сняг носи илюзия за чистота, ново начало и дарена свобода, но под неговата повърхност цветята (народът, уязвимото автономно съществуване) остават реално поробени.
„Либерализмът“ функционира като външна, механично пренесена идеология, която покрива местния живот като мартенска слана. Това е прочит на една съмнителна свобода, която просто подменя формата на зависимост, оставяйки същинския живот скован и недоопределен.
Но хайку №96 може да се прочете и напълно определено. Март определя вече не неадекватния национален празник, като го поставя в една плоскост с чистотата на идеята за свобода. Март води и към онзи неосъществен идеал за обединена нация на територията на една силна и независима държава, съпоставена с либерална идея, която трябва да освободи личността от оковите на общественото мнение, нагласи и самоприети или привнесени религиозно-етични натоварености, които превръщат съвременното общество в ням свидетел на своето опустошение.
Драмата на човешкото измерение: хайку № 72
Снимката на обществото би била суха без непосредствения човешки детайл, който превръща битовия разказ в оголен екзистенциален вик. Хайку № 72 е един от върховете на тази плътност:
Бременна от
женен мъж,
тя отряза три лалета.
Този текст е съвършен пример за това как хайку отказва да бъде морализаторски разказ, а действа като рязък хирургически нож, който оголва цяла гама от обществени зависимости. Цялата житейска драма, нравственото осъждане, самотата и вътрешният срив на жената са събрани в първия ред.
Вторият и третият ред правят класическото хайку преместване – отнемане на патетиката чрез физическо действие. Рязането на цветята не е декоративен жест. Трите отрязани лалета са хладнокръвен контрапункт на нежеланото или невъзможното тричленно семейство (баща, майка, дете), което никога няма да бъде легитимно съществуващо в полето на социума. Рязането е акт на насилие, но и на автономност – прекъсване на стерилната красота, за да се понесе реалната тежест на живота. Битовият детайл тук прераства в трагически символ.
Екзистенциалният ужас на липсата: № 58
Хайку № 58 улавя най-призрачния, хтоничен нюанс на битието:
Дори без ръце,
нос и очи, снежният човек
радва децата
Този текст, заставащ непосредствено до върховите военни миниатюри в сборника, само привидно предлага обръщане към светлината. Натрапливият смисъл на осакатяването („без ръце, / нос и очи“) властва над финалния ред с тежестта на клинична диагноза. Брутално нарушената цялост на тялото не може да бъде възстановена. Снежният човек тук се издига като призрачен двойник на осакатения човек – буквалната жертва от фронта или преносния образ на неосъществения, прекършен човешки потенциал.
Драмата се задълбочава от присъствието на децата. Тяхната радост пред сляпото, безгласно и безпомощно торсо от сняг не е тържество на спасителното въображение, а изобличение на една латентна, първична жестокост.
Детският поглед се забавлява с чудовищното, приема дефекта и липсата като нормално пространство за игра. Тук няма катарзис или утеха, а битка, която продължава в самото съзнание на читателя: децата, които днес се радват на инвалидизирания снежен човек, утре ще населят света като индиферентни свидетели (или автори) на реално човешко осакатяване. Заедно с бронетранспортьора, премазващ гущера, това хайку е най-категоричният отказ на Димитър Анакиев да естетизира болката, оставяйки ни пред суровата диагноза на едно безчувствено битие.
Напрежението между идеология и природа: № 6 и № 20
В търсене на пълнокръвния образ на битието, сборникът непрекъснато ни запраща между мащабите.
Хайку № 6 улавя тази динамика безпощадно:
Коварна мравка
се качва по билборда –
но кой я вижда
Медийната машина (билбордът) е узурпирала пространството на погледа ни. Но мравката, която изследва огромната повърхност, не е способна да разчете човешката симулация. За нея билбордът е просто релеф, без посока и смисъл. Въпросът „но кой я вижда?“ остава многопосочен, но и оголва характера на нашите симулиран свят – системите за внедряване на непоискани послания имат власт само над оня, който е съгласен да бъде манипулиран, докато реалният, природен свят остава абсолютно безразличен към тях.
Хайку № 20 може да се види като контрапункт на тази теза – тук търсенето на смисъл е отправната точка и послание – човешкото присъствие се завръща през фигурата на детето – символният образ на първичния празен съд, който е призван да побере мирозданието:
Едно дете вътре в мен
се люлее през мъглата
над дълбоката вода
Тук Анакиев се отклонява от сатиричния си натюрел, за да улови миг на чисто битие. „Дълбоката вода“ е едновременно физическа реалност и метафора за несигурното, неясно битие. Образът на детето в дълбината на авторовата личност многопластово усилва метафората за несигурност чрез действие „се люлее“ и чрез зрително-тактилна пространствена насоченост – „през мъглата“, което едновременно дава посока и място, без да дава ориентация, защото и действието, посоката и мястото остават в мъглата. Това хайку дава философска плътност на сбирката, като извежда политическия разказ на ежедневното в плоскостта на обобщението.
ТИПОЛОГИЯ НА МНОГОЗНАЧНОСТТА В СБИРКАТА
За да обобщим херменевтичното усилие, пред което Димитър Анакиев изправя своя читател, можем да класифицираме текстовете в четири основни смислови зони:
Елиптични, но вътрешно завършени
(напр. № 55 „Първата целувка“ – смисълът се възстановява чрез вътрешната огледална логика на преживяването)
Многозначни чрез културен или политически код
(напр. № 96 „Либерализъм от бял сняг“ – изисква исторически ключ през контекста на 3 март и понятието свобода)
Зависими от непосочен частен контекст
(напр. № 18 за душевадника и орехите – текстове, при които читателят усеща липсата на личния авторски код)
Тази допълваща класификация доказва, че читателската компетентност спрямо „Дронове и сомове“ изисква не просто познаване на класическата хайку теория. Тя изисква изключителна чувствителност към историческите дати, събития и личности, разпознаване на политическия подтекст и политическото говорене, изисква и способност за движение между буквалното и метафоричното и най-вече – готовност да оставиш част от значението незатворено.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Димитър Анакиев е създал книга, която защитава себе си честно: не като поредица от сто еднакво предвидими и съвършени миниатюри, а като сто дръзки опита светът да бъде уловен в момента, в който малкото същество, личната памет и голямата история се пресичат в една и съща фокусна точка. „Дронове и сомове“ удържа своя поетически и граждански ръб тъкмо защото отказва бързите утехи на чистата естетика. Като допуска грозното, злободневното, ежедневното, прекършената съдба на бременната жена, латентната жестокост пред осакатения снежен човек и мълчанието на политическите сомове редом с божествената целувка на младостта, авторът постига нещо повече от поезия. Той ни предоставя сурова, автентична и дълбоко вълнуваща снимка на нашия собствен свят. Образите остават настръхнали един срещу друг, раждайки напрежение, което единствено будният и социално чувствителният читател има правото и отговорността да довърши.
Габриела Цанева / Gabriela Zaneva