Вървиш в дъжда и търсиш ключалката на облака – да го заключиш в самотата си, да го отучиш от плача във вятъра, да го опитомиш, да го направиш свой – и този облак да стопи тъгата ти, да те обвие в меката си пяна, да те загърне от студа да те прегърне с влажните си капки, да те разтвори в тишината си.
худ. Габриела Цанева
2.
Вървиш в дъжда и търсиш сметката на дните си. Не търсиш слънце, смях, игра; не търсиш радост и победи? Защо се вглеждаш само в изгубената синева? Защо се вглеждаш само в калните петна под себе си? Защо не видиш птицата под стряхата на пъстър клон? Защо не видиш вятъра в перата й? И синевата в погледа й?.. Неугасимият копнеж към полет…
3.
Вървиш в дъжда – контейнери за смет измити светят, вонята им се стича във канавките, вонята им – като изминалите дни потъва, скрива се от погледа, следа леплива по пътя ти остава, следа, която ще изчезне след пороя… Контейнерите тихичко припламват, улавят порива на вятъра, а пръстите на падащия дъжд ги галят.
4.
Вървиш в дъжда и кабелите капят над главата ти – протегнали ръце над сградите, преплели пръсти със дърветата, трептят, оголили снаги на вятъра… Звънят – като китари, събрали прахоляка на тавана. Висят по кабелите над главата ти дъждовни капки – като броеници, пищят в сумрака мокри птици, във вадите покрай бордюрите препускат есенни листа – безшумни лодки без платна и бурята внезапно стихва – последна капка над усмивка.
5.
Търкаля се на тротоара смачкан лист – оръфана брошура, до нея – скъсана фактура… Вървиш в дъжда – косата е залепнала за темето и челото, и капе – във устата, очите гледат – отвъд потните стъкла на очилата, и облаците, и мъглата… Дънките се впиват във бедрата, обувките дълбаят стъпки във водата, а ризата души гърдите – защо дъждът се скита в низините, защо водата търси тъмнината на почвата, защо реката пада във водопада, а после – всичко се разпада в океана, защо, защо… Къде са – пиковете в необята?
6.
Стар болт, забит в греда – под него – пътека от ръжда. Протягаш пръст – пътеката да следваш… Забива се в плътта треска – и… Капка кръв в пръстта. Тя става стръв за блудните ти мисли и тласка те към размисли разлистени, цъфтящи и пречистващи, омитащи прахта на прашните ти дни, прелитащи над тучни планини и слънчеви полета, над струните на лунни изгреви, които хапят твоите мечти и капят – пътеката в краката ти гори.
Така улисан си във дребните неща, така боли от малките беди, така кървиш и свираш се в калта – къде остана блянът ти за път и свобода?! Дъждът ръми – вървиш под капките, потъващи под стъпките ти – изгубил нишката, покълнала от погледа встрани.
7.
Трака дъжда по стъклата с ритъма на вятъра. Трака клавиатурата в мрака с ритъма на вихъра в главата. Цунами от препинателни – въпроси и удивителни; зад всяко многоточие – още мисли – за пленителни изгреви над бурни вълни; за влудяващи вихри над планини; за завихрени струи в кипяща вода – колко гейзери стават в разлома, колко вълма от наслоени облачни структури, колко вулкани, странични и вертикални трептения, разпространени през континенталните плочи; колко още може да носи тази Земя?
8.
Температурата се покачва – още един обесен сигнал на тялото, което крещи. Стене кожата, настръхнала като гората на отсрещния хълм. Тичат през нея: бурята на нервния срив, подземната река на кръвта бумти, земетресения от гладни за кислород мускули, цунами от спазми на гръдния кош… Искам почивка! Разкош… Температурата се покачва. Размива се треската в потните капки, в пукнатините на устните, в забързания бяг на клетките – ах, неуморните войници на организма – източникът на покачването на температурата.
Термометърът отмерва отстъплението на болестта – тремор в пръстите, тремор в плътта.
9.
Архивът на паметта ми се задръства. Страница по страница – спомените тежат, лепнат, залепват, сливат се – стават калъп, в който личността изтънява. Архивът на паметта ти изтлява – страниците му една по една се давят; страниците му една по една потъват. Архивът на паметта ми тежи. Архивът на паметта ти олеква. Някъде ще се срещнем отново – някъде – по равновесната пътека.
10.
Бюрокрация. Лъскавите коридори да учрежденията, ненужни, поради настъплението на онлайн технологиите пустеят – като алеи през ноември – нито сняг, нито листа, нито цветя, нито трева. Хлъзгавите коридори на министерствата, минирани от безброй предателства и отстъпления пустеят – като гробищен парк в делник – вече никой не вярва в тях, вече никой не иска надежда за бъдеще, вече никой не иска залог за просперитет, вече никой не иска… Стерилните коридори на болниците, чужди на човешкото страдание, на болести и отчаяние пустеят – роботи-импланти ще се грижат за здравето на пациента; роботи-импланти ще следят за издайническите следи на предстоящи болести и бедствия… Роботи-импланти ще спасяват човечеството. Пустите коридори на училищата, лишени от присъствието на обучители и обучаващи се още повече пустеят – ще остане ли човечество за спасяване? Бюрокрация – замразяване.
Още когато взех в ръце най-новата поетична книга на Александър Александров Дъбдишки „Завръщане на думите“ с подзаглавие „Лирика“ за запитах – „Защо?“
Защо „завръщане“, щом думите никога не са липсвали, не са били недостатъчни, неясни, неточни, бягащи – в богатото словесно творчество на автора? Няма нужда да убеждавам читателите на сп. „Картини с думи и багри“ в това – неговите творби присъстват във всеки брой – многообразни и красиви. Експериментатор в търсенето на междужанрови изразни средства, той не се страхува да прескача граници, за да намери онова, съкровено и точно определяне на чувствата и вътрешната нагласа, което е нужно, за да изпрати посланието си.
Но, макар добре познат, ще започна това изложение с портрет на поета, а най-добрият портрет е оня, който авторът дава за себе си:
*
автопортрет – пергел и есенни листа
Това хайку е втъкано във внимателно аранжирана фотохайга, която включва червени кленови листа, пергел и отражението на поета в кръгло огледало; някъде в дъното на композицията можем да видим долната рамка на прозорец, през който надничат цветя и – отново, есенни листа… Едно затворено пространство, в което изходите са два.
Загатнатият прозорец, който остава затворен, и авторефлескията на огледалния образ, затворен в кръга, очертан от пергела.
Но това е и подсказка за онова, което можем да намерим между кориците на книгата.
Една книга за момента, в който езикът започва да диша и пише истории по различен начин.
Сюрреализъм – може би в това е разковничето за разгадаване на заглавието, подсказано от автора. Той оставя свободния поток на мисълта да върне спомена за едно отминало пътешествие към географията, поезията и духа на Португалия.
*
Още в краткия предговор, Александър Алекс. Дъбнишки споделя своята носталгия към тази далечна и близка едно-временно страна, към нейната поезия и приказност.
И към неумолимото завръщане към думите на португалските поети, които се превръщат в думи на автора. Преливане на култури и настроения – един океан, който извършва своя кръговрат, като носи послания, които остават непреводими, ако не станат същностнонаши.
И така, ставаме свидетели на едно завръщане чрез чуждия глас, защото понякога думите се връщат като отзвук от нечии други, които отекват дълбоко в същността ни. Така португалските поети се превръщат в мост и основа – те дават тон, ритъм, дъх – като камбаните на Лисабон: думи на другия, но разпознаваеми като свои.
Завръщането е и чрез пътуване – не географско, а вътрешно пътешествие към нещо открито вън, но станало дълбоко вътрешно, интимно, лично – едно разместване на пластовете, които изграждат Аз-а. Така вербалните знаци на мисълта се връщат, когато човек е изваден от обичайното, от навика, от тишината на ежедневието и придобиват нов цвят, нюанс, значение и битност. Защото това не е обикновено проникване на спомени в днешната ни същност. Португалия се превръща в мястото на пробуждане; но тя е и мястото на поезията.
*
И точно тук се случва специфичното, конкретно завръщане към личната словестост чрез чуждата поезия.
Поезията на Педрейра – изграждаща интимна, ранима, прецизна лирика, Фрейташ – ироничен, урбанистичен, директен, Мешия – философският глас на наблюдение и размисъл, тих, самовглъбен, медитативен.
Но гласът на Александър Алкекс. Дъбнишки не се обезцветява, не получава блясъка и цвета на чуждите гласове – той остава негов, разпознаваем и силен, търсещ новите пътища за изразяване на идеи, концепции и вплитане, които приобщават и разширяват нашето разбиране за нещата.
Защото фрагментите от чужди думи не са цитати за престиж, а част от тъканта – те са като нишките в стенен гоблен – видими, но вплетени, градящи образи, разказващи истории.
Много фрагментарна, много синергична, неговата поезия се превръща в мост на изкуствата, но и в разпадане на съществуващите образи.
И чрез това разпадане на сътвореното и изживяното, отново намерено, отново вградено в завърнатите думи, авторът иска да създаде нов поетичен подход – да даде живот на онази взаимна свързаност между изкуствата, която го вдъхновява, като използва в поезията си не просто фрагменти от чужди поетични творби, препратка към картини и музикални произведения, но да ги вгради в жив диалог, който не е преминаване през граници, а цялост.
*
Поезията на Александър Алекс. Дъбнишки признава, че думите не са само наши, а са отражение и на чуждо присъствие, че езикът е общо пространство, а поетът е продължение на много гласове, както и поезията е част от сградата на всички изкуства; част от онова, което не съществува в природата, а е създадено от мислещия индивид, от мозайката на човечеството. Азът се разпада, за да се роди в многообразието на света, в който съществува в сибмиоза с всичко около него, за да създаде онова, което не съществува.
Така, можем да кажем, че авторовата естетическа парадигма, стояща на границата между интертекстуалност, есеистика и мултимодално изкуство, само загатната в началото на текста, вече е завършена във втората част.
*
Макар композиционна стихосбирката да е монолитна, нейнията вътрешен ритъм отчита този фазов преход, тази граница между идеята и нейното осъществяване.
А това е напълно естествено да се роди у човек, който тръгва от математиката, преминава през двупластовия смисъл на чуждоезичната филология, за да стигне до поезията: той мисли в структури, но усеща в образи.
И така, симбиозата между изкуствата е осъществена като диалог през времена и пространсвтва, за да достигне своята пълнота и завършеност.
Тук ще цитирам автора – неговия програмен текст, който дава лице не само на следващите го фрагменти, но е заявка и за новото в развитието на собствената словесна реализация в бъдеще:
*
„Права линия Дори и на себе си вече омръзна. Нека я превърнем във Хипербола, в парабола.
Ренсаку е диалог, воден с източни поетични форми. Диалог на човек със себе си. Или между няколко души. Поети. А ако някой от тях е художник или композитор? Или творец на друг жанр слова? А и ако той обитава вече други светове? Тогава защо ренсаку да не допусне картина, нотен фрагмент, сцена от драма, филм?
Ето на следващите страници един опит за това. Ще го следваме и по-нататък, вън от тази книга.
Представените по-долу ренсаку използват източната поетична форма гогьо-ши.
„образите на реката никога не се повтарят в прозорците…“
„След всичко“,Мария до Розарио Педрейра…“
*
Както в абстрактната живопис, авторът постига в поезията си вертикалност чрез наслагване на образи – в случая, чрез наслагване на поетичен фрагмент, прозаичен информативен текст, есеистичен анализ и манифест, които завършват с цитат.
В следващите текстове, като използва подхода на модернизма в живописта, получава разпадане на първообраза – в случая, като заменя хайку или танка с гогьоши /една малка стъпка встрани от класическото ренсаку/, той подготвя новия образ – оня, в който изкуствата ще бъдат размесени, за да постигнат цялостното звучене на новата форма. Или – просто нейния щрих, както е в настоящия том.
Но Александър Алекс. Дъбнишки не се лишава и от светлините и сенките, които търси в мекото завръщане към акварела, или към интимността на ескиза и шаржа. Така художествената тъкан на словото се преплита с живописта – не чрез визуално препращане към определена творба, а чрез начина, по който тази конкретна словесна структура е изградена.
*
Поезията прелива в музика.
Не за първи път Александър Алекс. Дъбнишки експериментира по този начин.
Можем да си спомним негова публикация „Ренсаку Джаз“ от бр. 4/2024 на сп. „Картини с думи и багри“, в което препраща към песента „Брой до пет“ на Дейвид Брубек и филма на Боб Фоси „Ах, този джаз“.
И в „Завръщането на думите“ музикалните препратки не са просто „цитати“, а ритмични модели. Те говорят за повторението на думите – като рефрен, като пауза и мълчание, като тишина между две вдишвания, като цезура между отделните строфи или тонове, ритъм, темпо. Всяко ренсаку от тази стихосбирка е поема, която се разпада в хармония и дисонанс, за да се превърне в композиция.
*
За мен, липсата на визуалните и музикалните образи на цитираните картини и композиции е едновременно смело авторово решение и недостатък на книгата.
Лишавайки читателя от непосредственото възприятие и въздействие на двете кореспондиращи творби – стихове и картина (музикален фрагмент) – вербален и образно-сетивен (аудио )факт, авторът оставя новия, симбиотичен обект незащитен, недоказан, незавършен.
При всички случаи, читателят трябва да гради своята представа върху спомен, върху липса, върху архетипна представа, а не върху образ (звук) – както именно е работило авторовото въображение.
И все пак, постигнатата интертекстуалност е удивителна.
Това прекрасно кореспондира със заглавието „Завръщането на думите“.
Авторът изгражда поезия, която е пресечна точка на изкуствата – текст, който диша като музика, вижда като картина и мисли като диалог между много гласове.
Тази стихосбирка събира авторски текстове, породени от чужди гласове – образи, картини, звуци, но тя е нещо повече от сбирка на думи. Малка по обем, тя има заряда на новото, компактно и дишащо изкуство на съвременния свят, което генерира нови форми и жанрове, нови пътища за себеизразяване, за да даде дом на ново светоусещане, общуване и взаимодействие.
Към тази изложба ме насочи покана във фейсбук от Ертан Алев – прекрасен акварелист, с образование в областта на туризма, но художник по призвание, когото открихме наскоро в интернет. Изяществото на неговите творби е съчетано с погледа на човек, влюбен в детайла на ежедневието и природата, но и в индивидуалното чувство и възприятие на света.
След това прочетох представянето на проекта в сайта на галерията на СХБ на ул. „Шипка“ №6, откъси от което предлагам и на вниманието на читателя по-долу. Много информативно и емоционално, то ме подготви донякъде за срещата с картини и скулптурите, включени в експозицията, но всъщност, истинското докосване до изкуството не може да бъде заменено от думи. Творби с истории на българо-турски художници – това е мотото, което присъства като послание, но и като действително преживяване в залата.
*
Откриването бе на 4 декември от 18:00 ч., а творбите могат да се видят в престиж-ната просторна зала 2А, а при желание и да се закупят до началото на м. януари 2026 г.
Изложбата е осъществена със съвместните усилия на аукционна къща „Енакор“ и Съюза на българските художници и с подкрепата на столичните райони „Оборище“ и „Средец“ и Българо-турски дамски бизнес клуб и представлява първа стъпка от мащабния културен проект „София – Истанбул: мост на изкуството. Творби с истории на българо-турски художници“.
Куратори на проекта са Юлия Върбанова, управител на АК „Енакор“ и д-р Росица Гичева-Меймари, преподавател в Нов български университет.
Общата концепция за организиране на експозиционното пространство произлиза от общата етно-културна история на България и Турция в контекста на взаимодействията между Балканите и Мала Азия през времето. София и Истанбул са примери за големи градски центрове, събрали културите на народи и култури, живели и движили се в региона от поне повече от осем хилядолетия.
С много вкус и усет за въздействието на всяка отделна творба са подредени платната и пластиките на Айнур Каплан, Айхан Четин, Бехчет Данаджъ, Бурчин Башар, Валентин Асенов – Хъкъла, Гюлерджан Еминова, Джошкун Сами, Ертан Алев, Зиятин Нуриев, Исмет Чавушоглу, Камбер Камбер, Кеазим Исинов, Месрур Сабит, Неджми Мурат, Нуркан Нуф, Павлина Копано, Сейфетин Шекеров, Танер Мерт, Фахрие Камбер, Ферит Язъджъ, Шабан Окан, Шевкет Сюнмез, Шенол Подайва, Ямур Станкулов.
*
Проектът е артистична инициатива, която обединява София и Истанбул чрез серия от изложби, представящи съвременното изкуство и личните истории на творци от българо-турски произход. Част от тях – художници, скулптори, графици и дизайнери, днес творят в България, други – в Турция, или между двете държави.
„За мен „София – Истанбул: мост на изкуството“ е повече от културен проект, той е сбъдната лична мечта. Израснала съм, заобиколена от изкуство и истории, които преминават отвъд граници и езици. Тази изложба е продължение на убеждението ми, че изкуството има силата да свързва хора и култури по начин, по който нито една друга форма на комуникация не може. В днешния свят на войни и сблъсък между религии единственото спасение е изкуството, което няма граници и полити-чески или религиозни рамки“, споделя Юлия Върбанова, основател и управител на Аукционна къща „Енакор“.
*
„Убедена съм, че това богатство на хи-лядолетни традиции, смесването и препли-тането им в съвременната глобална култура е една от най-големите ценности, с които разполагаме днес ние, живеещите в общото културно пространство на Балканите и Мала Азия. Художниците с българо-турски произход са въплъщение на тези преплетени културни традиции, което ще наблюдаваме и в произведенията им“, допълва д-р Росица Гичева-Меймари.
„СБХ винаги е подкрепял инициативи, които представят многообразието на българската художествена сцена и създават възможности за международен културен обмен. „София – Истанбул: мост на изкуството“ е именно такъв проект, който дава платформа на творци с различен житейски път и общо академично наследство, и ги свързва с публика, готова да открива нови гледни точки“, коментира Любен Генов, председател на СБХ.“
„Целта ни е всяко произведение да има собствено пространство за дишане, но и да усеща присъствието на останалите като в истински град, където архитектурата и хората съжителстват. Така зрителят не просто гледа, а преминава през визуален мост между София и Истанбул“, разказва Петър Митев, дизайнер на експозицията.
През 2026 изложбата ще бъде представена в Истанбул, в галерия в артистичния район Бейоглу – пространство, което олицетворява космополитния дух и живия културен обмен на мегаполиса.
И в двете издания на експозицията зрителят ще може да закупи триезичен каталог (български, турски, английски), в който са представени историите и произведенията на участниците.
*
Но, нека върнем вниманието на читателя към истинските главни действащи лица на всяка изложба – художниците. Защото именно те разказват в цвят и форма онова, което е вътре в душите, вътре в същността на личността на твореца.
Особено внимание привлича участието на Зиятин Нуриев – скулптор с междуна-родно признание, удостоен през май 2025 със звание доктор хонорис кауза на Националната художествена академия.
Пластиките му от бяла глина въплъщават философски прозрения във фрагменти с изящна минималистична форма, превръщайки се в своеобразен мост между традицията и съвременния художествен изказ.
Много изящество ще видим и в други скулптури, при които е използван мекия тон на белия материал – глина, камък, метал…
Не мога да се освободя от усещането за протяжност и обреченост, за свобода и свързаност, което струи от тази уникална като композиция фигура:
*
Изключително впечатляващи са и монументалните скулптури от бронз:
Извайващи сюрреалистични форми, или почти напълно реалистични статуи на митични персонажи или герои от миналото – при всички случаи те съдържат зародиша и затвора на движението – полет, бунт, защита…
Много умело тук виждаме намесата на кураторите и дизайнера на експозиционно-то пространство – съчетанието на въздействието между двумерното и тримерното, между формата и багрите:
*
И ще започна с акварелите на Ертан Алев, макар те да не бяха първите картини, които ме привлякоха.
Акварелната техника е „мокро в мокро“, меки вертикални измивания в пастелни тонове – оранжево, жълто, лавандула, нанесени с лекота и финес върху грапавата повърхност на медията. Нежните червени цветя с тънки стъбла са добавени с по-суха четка или мастило, което създава контраст между фона и предния план.
Пространствената организация помага на възприятията; тук цветята не са центрирани в композицията, те „изникват“ от абстрактния фон като спомени, които пробиват мъглата на ежедневното.
Тихо, интимно, почти медитативно усещане, в което цветята присъстват като шепот в пространството, като мост към вътрешното ни „аз“ – думи без глас, поезия, която просто съществува.
*
На тези сборни снимки ще видите акварели и на Месрур Сабит, като своеобразния дует между двамата акварелисти продължава и в следващи общи пространства:
*
В този пейзаж на Месрур Сабит зимата не е студ, а покой. Композицията е изградена около реката – тя не е центрирана, но е живата ос, която загатва движение в иначе застиналата сцена. Водата е частично замръзнала, но все още тече, като времето, което не спира, дори в миг на съзерцание.
Цветовата гама е приглушена, но по-скоро е топла, отколкото зимна; снежното е омекотено от златисто-розовото сияние на небето, а нюансите на синьото потъват в сенките на оголените клони. Изгрев или залез? Не това е въпросът; тук на преден план излиза надеждата за пролет – мигът, в който дърветата ще имат листа и цвят, а природата, след зимната пауза, ще поеме по неспирния кръговрат на живота. Камъните в реката, ледените фрагменти – те са опорните точки на пейзажа, но и на вътрешния часовник на Аз-а, който винаги е в движение, който винаги има нужда от стабилност и вглеждане.
*
Кураторите деликатно представят акварелната живопис в нейното многообразие – от архитектурна памет през природна интимност до емоционален пейзаж, като внимателно вграждат картините на Ертан Алев и Месрур Сабит, за да изградят общо визуално пространство.
Това запазва прозирността на техниката, като общи усещане за светлина и лекота. Форматът (30 х 40 см.) на повечето творби е еднакъв, което ритъма и визуалното равновесие в експозицията.
Тънките рамки и пастелните тонове на паспартуто подчертават светлината в сами-те картини – така всяка от тях се превръща в прозорец към друг свят.
*
Но, преди да стигна до този акварелен оазис, изложбата буквално натрапи на погледа ми своите собствени акценти – платна, които „грабват“ вниманието на зрителя и не го оставят безразличен. Не мога да не посоча, поставена почти до входа, една от картините на Валентин Асенов – Хъкъла.
Наситените, остри форми увличат с неравномерния си пулс.
Усеща се динамиката на движението – шпакла или плоска четка буквално разряз-ват пространството на платното и цвета, като оставят своя отпечатък в една вече не двумерна среда. Точно тук, на границата на измеренията, можем да търсим границата между съзнанието и подсъзнанието; границата между чувството и разума; границата между предначертаното и случващото се. Тук можем да открием и собствената си вътрешна архитектура, можем да видим и силуетите на действителен град – със своите улици, къщи и куполи, потънали в синия полумрак на нощно небе, освенети от луната, приглушени неонови отблясъци и лилави фантазии.
*
В самото начало на експозицията не можем да отминем деликатния цветови отпечатък на платната на Джошкун Сами.
Този пейзаж, в който клоните на сухите дървета кореспондират с тъгата на руините и с разкъсаната гръд на небето завладява със своя вътрешен ритъм. Светлината струи отгоре, но слънцето е някъде в дъното, то трябва да е там, зад залезните облаци и тяхното охрено излъчване, което хвърля отблясъците си в охрено-кафявата основа на пръстта – убежище на разрушението. Някъде между тях, подзказана от наименовието на творбата („Навигационен маяк“), трябва да намерим реката. Огледало на небето, вена на земята – тя дава убежище и прехрана на онези, които са „между“… Тук, на две трети отгоре, можем да търсим и собственото си убежище; а може би и извора на отговорите, които още не сме намерили.
*
Много различна като съдържание и форма, но не и като натюрел и послание е другата картина на авотра:
Цветовата гама е сходна, рисувалната техника също. Както и в предходния пейзаж, и в този силует на портрет виждаме едно отчаяно присъствие, което търси своята възможност за докосване, диалог и разбиране.
*
Много атрактивни, със запомнящ се почерк са двете платна на Исмет Чавушоглу:
На пръв поглед, както техниката, така и темата и посланията са сходни, почти идентични. Но, ако се вгледаме, ще видим, че не е така.
Макар и в двете да откриваме нагнетеното присъствие на препълнена градска среда, макар и в двете това усещане да е притъпено от съзерцателния заряд на сти-хиите „небе“ и „земя“, между които градът съществува, можем да намерим и много разлики.
В първото платно вертикалните линии напомнят за техника с течна акрилна боя, нанесена чрез изливане и последващо плъзгане – линиите на тубата, или на шпакла ясно личат – като белези, разкъсващи душевния мир. Усещането за контролирана спонтанност е ярко – почти виждаме как художникът позволява на гравитацията да участва в композицията.
Цветовата гама в горната част е ефирна – като небе, като мъгла, които търсят брод в джунглата на градската твърд. Долната част е наситена с тъмни и студени тонове, които оформят и дават основа на силуетите на градския пейзаж. Съчетаването на прозрачни и плътни линии създава дълбочина и движение, като визуален еквивалент на дъжд, спомени или емоционално пречистване. Не е трудно да усетим меланхолия на интроспекция, но и чуем в себе си пулса на града – нашият вътрешен пейзаж, носещ надеждата за съприкосновение, общност и разбиране.
*
Второто платно излъчва много повече „мекота“, една овладяна стихия, внушена както с техниката, така и чрез използваната по-пастелна, земна цветова гама с топли, понякога ярки акценти.
Тук енергията е наситена и това насищане идва както от цветовете, така и от тяхното напластяване чрез обилното „изстискване“ на боята и умелото използване на съчетание от плоска четка и шпакла. Усеща се пулсът на движението – вертикално, като свободно падане. Във второто платно в още по-голяма степен енергията е събрана в централната част на композицията. Но, за разлика от първото платно, където има „горе“ – ефирност, небе и „долу“ – плътност, основа, тук те липсват. Тук всичко „виси“ в еднородната плът на средата, в която се разпространява посланието – като звукова вълна… като сърдечен ритъм…
*
Не може да остане незабелязана, нито просто спомената и „отмината“ още една композиция, която привлича погледа на посетителя още с първия поглед към залата. Макар да е експонирана далеч от входа, картината е точно срещу погледа на влизащия:
Ще се огранича само с едно сравнение – за мен, това е съвършената художествена интерпретация на най-загадъчния и мощен космически обект – черна дупка – с нейния поглъщащ завинаги светлината „хоризонт на събитията“, с нейния ореол от нагорещена почти до първичната температура на раждащата се вселена ускореда почти до скоростта на светлината материя – падаща завинаги в бездната на гравитационната сингулярност, от която няма завръщане. Не поисках да видя заглавието на творбата, за да не убия представата си за нея.
*
Почти точно срещу този космически обект, кураторите са избрали да ни покажат съвсем различна реалност – уюта на дома, събран в няколко платна в обща композиция. Тази красива палитра от чувства и послания, от образи и импровизации, отново е дело на Исмет Чавушоглу.
Тук, за разлика от предходните две платна, които разгледахме, декоративният елемент преобладава. Но, както и в тях, централната тема е „Градът“ – като емоци-онален и визуален код. Всяко платно е „фрагмент“ от урбанистичен език. И това е постигнато отново с вертикално нанасяне на боята и повторение на техниката във всички платна. Създава се усещане за движение нагоре, за растеж, за път към светлината, но и за търсене на изход.
Този фрагмент от изложбата е добър пример за кураторския замисъл – да се синтезира, да се нагнети, но и да се отпели темата „грда“ – като се даде възможност на художника да я разгърне в различни стилове – от декоративно до експресивно, от графично до текстурно. Темата достига своята пълнота и наситеност през погледа на Исмет Чавушоглу, но другаде ще има своите продължения в погледа на други автори.
*
Сред ярките имена в експозицията е и Камбер Камбер, художник с дългогодишна кариера и разпознаваем почерк. Но той е важен за нас и настоящото експозе и по други причини.
Роден в Родопа, той е известен с платната си, които улавят красотата на родопския дух, красотата на родопчанката, на природата, на музиката и обичаите, съхранили културната идентичност на хората, свързали съдбата си с планината.
Нашите читатели познават щрихи от творчеството на Камбер Камбер, чиито картини и графики са включени като илюстрации в трите книги на прекрасната поетеса Христина Въчева, която възпява с думи красотата на Родопа в своето творчество, издадени от изд. gabriell-e-lit – „Светлина от миналото“, „Гласът на сърцето“ и „Планина със звезден дъх“ (вижте изображенията от едноименната публикация в раздел „Гранично изкуство“ с автори Христина Въчева и Камбер Камбер в настоящия брой – бел. ред.)
*
Всеки поглед е прикован от цветове и форми, които не могат да останат ням образ на неясно послание – всяка творба вплита лична история, културна памет и артистичен израз, разбираем отвъд езиковите и национални граници, отвъд нуждата на посредник.
И – все пак… Ето няколко думи, които допълват непосредственото възприятие.
Верен на своя почерк и пиетет към красотата на жената, Камбер Камбер рисува абстрактен портрет на две музикантки – цигуларка и виолончеелистка.
Геометричната накъсаност на формите правят композицията двумерна, почти без дълбочина. Защото дълбочината трябва да търсим другаде. В тази симбиоза между живопис и музика откриваме визуален портрет на концерт. Фигурите на музикантките са дотолкова стилизирани, че губят личностните си характеристики, за да се превърнат в архетипи на музикалното преживяване. Цветовите петна, вместо да създават обемност, създават движение – зрителят се превръща в слушател, който очаква импровизация в класическо произведение.
Можем ли да кажем, че това е музика, преведена в цвят?
*
Ако се съмняваме, че това е така в първата картина, то във втората съмнението изчезва.
Тук имаме една фигура, централна, почти монолитна, но около нея всичко вибрира, пулсира, избухва. Момент на импровизация, в който тромпетът раздвижва пространството, за да създаде визуалния ефект на раждането на музиката. Фонът е насечен с ярки петна – жълто, червено, синьо, оранжево – вихрушки от експресия, сред които едва загатнатата фигура на музикантката се разпада и изгражда едновременно.
Реални изглеждат само тромпетът и лицето – опорните точки, около които се гради мелодията… и картината.
В заключение ще кажа само – посетете изложбата. Ще намерите повече, отколкото сте очаквали и това ще ви изпълни с енергия, свобода.
* двайсетгодишно – момчето, което написа клетвата на горяните
* двайсет думи – тежък товар, кървави пътеки
* двайсет години затвор тежка присъда за двайсетгодишен дългата стена към бъдното е затворена
* двайсет и две годишна – горянката, която носи товара на клетвата към разстрела си още търси брод към свободата
***
ОБЕЩАВАМ
обещанията на политиците – празен звук; обещанието на горяните – разменна монета „свободата“
ПРЕД
пред стената на историята мълчим изгорели досиета
ЦЕЛИЯ
цял и цел – думите, толкова еднакви, толкова различни… лицата ми
БЪЛГАРСКИ
ро̀ден, родѐн… тук, заровен… изсъхнали кълнове
НАРОД
шепа мъниста разпиляна в пръстта няма да поникне идеалът на героите… а идеалът на тираните?!
ДА СЕ БОРЯ
борба за хляб борба за свобода – изборът да съществуваш
ЗА НЕГОВОТО
да се освободиш от себе си – посвещението не е просветление сянката на облака
ОСВОБОЖДЕНИЕ
товарът се изхлузва от приведения гръб, раздира кожата, потича кръв… как да се изправиш?
И ЗА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАТ
в зарята на победата цветни светлинки изгарят с глух гърмеж
СВОБОДАТА
свобода?! лесно е да се умре за нея трудно се живее свободен
И ДЕМОКРАЦИЯТА…
единомислието на демоса – тържество на средните стойности 2500 години ад и мечта
ЗНАЯ, ЧЕ
съзнанието да знаеш… затворът на сигурността
ВСЯКО
разпръснати облаци, разпръснати хълмове – всяка капка, цвят и трева, всяка прашнка, мравка, муха – необятност от разнообразие и невъзможност за всеобхватност
СВОЕВОЛИЕ
своеволие?! за какво е свободата, ако нямаш своя воля
И ПРЕДАТЕЛСТВО
всеки индивид е предател – или на себе си, или на другите
СЕ НАКАЗВАТ
наказание – другата страна на наградата в състезанието за възпитаване в послушание
СЪС
съскане… състраданието е мит. състояние на изчакване.
СМЪРТ.
смърт – една сричка; зад нея тайната на мирозданието кове ужаса, сковаващ живия.
ЗАКЛЕХ СЕ
клетвата – изгубена сакралност, намерена сила
***
* двайсетгодишно – момчето, което написа клетвата на горяните четирилистни детелини на гроба му
* двайсет и две годишна – учителката, която остави първокласниците, за да учи родителите им на свобода
* в юнската гора вари чорба от детелини – птиците млъкват преди песента на куршумите
* пее учителката, още изнася урока си по свобода – цял народ лоши ученици
Габриела Цанева, сп. „Картини с думи и багри“, бр. 4/2025
ЗА ЕЗИКА И ПОСЛАНИЯТА В СТИХОСБИРКАТА „ДИСКОРДИЯ И КОНКОРДИЯ“ НА ИЛИЯНА КРЪСТЕВА
Илияна Кръстева е автор, който става все по-различим и е вече добре познат на четящата аудитория и като поет, и като белетрист, а наскоро видяхме и нейни аудио-дигитални и визуални поетични интерпретации.
Оригинален творец с широк спектър от интереси и търсения, тя умее да достига и отвъд хоризонта на вдъхновението, до корена на познанието, като провокира читателя, за да го тласне към изследване на собствените граници.
„Дискордия и конкордия“ е втората й поетична книга, която е реализирана като електронно и печатно издание (изд. gabriell-e-lit, С., 2025) само година след дебютната й стихосбирка „На рамо със залеза“ (изд. „Рива“, С., 2023)
Нейният поетичен стил не може да се сгреши – уникален, дори с графичното си отразяване, до болка образен, метафорично-съзерцателен, философско-богословски, нагнетен със съвременно съдържание и митологични персонажи, богат, колоритен и отвъд всякакви сравнения и пози.
Преди да пристъпя към настоящия прочит на стихосбирката „Дискордия и конкордия“ ще кажа, че този текст няма за цел нито да бъде изчерпателен, нито да прави дисекция на цялостното произведение или на отделните стихотворения, нито да анализира и поставя автора в контекста на литературния климат у нас, или да прави паралел между родната литература и тази, извън географското ни очертание.
Бих искала само да нахвърлям някои мисли, които успях да уловя докато четох книгата – като читател, а след това като редактор и издател.
*
Първото, което поразява, е многодумието – но не като словесно разхищение и „празнодумие“, а като богатство на речта. Многодумието на човек, който познава и борави виртуозно с лексиката, за да отваря скрити пространства пред читателя, да го въздига и води към извора на произхода, към основата на разбирането за битие, за пространство, за смисъл и съществуване. Думите – знаци на онова, което стои отвъд ежедневното общуване избликват като гейзер, като вулкан…
Различните езикови пластове на стихосбирката включват както философска лексика, така и афористични изрази. Редуването и противопоставянето на абстрактни понятия с разговорна лексика и природни елементи придава на повествованието едновременно метафизична тежест и житейска простота, почерпена от непосредствения опит или народната мъдрост. Това поставя в диалог философията и богословието с ежедневно-битийното.
Правят впечатление и немалкото интертекстуални включвания, които разширяват контекста и превръщат стихосбирката в пъстър културен колаж.
*
Още със заглавието, „Дискордия и конкордия“, авторът внушава конфликт и равновесие. Не само етимологията на думите навежда към това, но и тяхното единно разглеждане и присъствие, защото именно с единство на разрушението и съзиданието можем да постигнем равновесието.
И все пак, тук главните персонажи не са стихиите, приели образа на богините на раздора (Дискордия) и хармонията (Конкордия); не стихиите са и движещите сили; те не са и обяснението, нито смисъла и отговора. Те дават само смисловото поле и поетичния контекст, насочват погледа към вътрешните противоречия, към екзистенциалната стратиграфия на личността, но и към нейния присъщ дуализъм.
Бихме казали, че противопоставянето по оста на противоположностите е основната тема на стихосбирката – борбата между светлина и мрак, любов и самота, свобода и ограничения – изведена до универсалното „добро-зло“. Но тук ще намерим и стремеж към постигане на вътрешен мир и личностно просветление. Това ни води и към идеята за любовта като космическа сила и божествена искра, която търси сливане и възкресение. И така, още със заглавието Илияна Кръстева поставя в диалог два противоположни принципа – раздор и съгласие; разпад и хармонично съзидание. Така тя задава рамката на цялата стихосбирка като изследване на двойствеността. Именно в това напрежение се ражда смисълът и красотата на стиховете. Една класическа поетична стратегия – чрез контраста да се изостри усещането за драматизма на човешкото битие.
„Дискордия и конкордия“ може да се чете и като формула за живота – той винаги е напрежение между хаос и ред, между разрушение и съзидание, между ново и старо. В този философски пласт можем да намерим намек и за диалектическото развитие като път към съвършенство, при който, за да дойде новото, старото трябва да бъде разрушено.
Можем ли да кажем, че заглавието е огледалото, в което съдържанието се оглежда?
Ако приемем двойствеността като основен мотив ще видим, че стихотворенията, които градят тъканта на стихосбирката показват напрежението между хаос и хармония, но те са и мост между противоположностите. Всяка история, всеки въпрос, всяка тема може да се разглежда като движение между тези два полюса – от раздор към съгласие, от затвор към свобода, от самота към любов. Това прави заглавието не само тематично, а по-скоро структурно, защото то именно е ключът към композицията. Но то изгражда и философската рамка, като поставя книгата в традицията на големите метафизични търсения и прави опит да даде отговор на въпроса „какво е човешкото битие“ – непрекъснато колебание между разрушителни и съзидателни сили.
„Дискордия и конкордия“ – не като битка/контраст между богини-символи, а като същности и движеща сила става концептуален център на стихосбирката, който задава нейното композиционно, смислово и емоционално значение. Така заглавието е не само контрастна формула, а синтез на поетическата философия на стихосбирката.
То отразява и нейния вътрешен ритъм – движение между противоположности, които не се унищожават взаимно, а създават смисъл чрез напрежението си. В този смисъл то е огледало на същността на книгата: човешкото битие като вечна игра между хаос и хармония.
*
Нека разгледаме фрагмент от стихосбирката в контекста на казаното по-горе.
Ще се спра на двойката стихотворения „Влюбени“ и „Вместилище“ (композиционно разположени в началото на стихосбирката, едно до друго – те са и въпрос и отговор, и причина и следствие).
Във „Влюбени“ прави впечатление космическата метафорика – орбити, еклиптики, протуберанси: любовта е представена като астрономическо явление, което взривява нощта и превръща интимното в универсално. Много мощен е образът „квадратите на самотата“, който е сцена на действието:
Препънати един към друг вървим в квадратите на самотата.
Но тук виждаме и противоречието между реалност и представа:
Чертаем кръгове за срещите ни невъзможни, несъвместими със живота пърформанси.
Срещите са „несъвместими със живота“, но именно в това несъвместимо пространство се ражда истинската близост.
Лирическият Аз е източникът на екзистенциална смелост – „не се страхувай“ – този ключов зов превръща любовта в акт на бунт срещу социалната норма, срещу миманса (като подражание), срещу самата реалност:
Не се страхувай, няма как незабелязани да бъдем, тъй устремно отречени от очевидците
За да се достигне до финала – едно почти мистично сливане „единосъщностно – неразделими“, което напомня за богословския език на Троицата, но пренесен в плоскостта на човешката любов:
Така, уравновесени, но съвършено незавършени се сливаме единосъщностно – неразделими.
Във „Вместилище“ намираме душата като затворник – образът на слънцето зад решетки е силен контрапункт на предишния космически размах:
Душата ми е слънце зад решетките на земното и с дявола се бори от мрака на затвора да излезе.
Тук светлината е ограничена, но не унищожена. И отново се разразява бунтът срещу кодексите и нормите – отказът да лирическия Аз да се вмести в „измислените правила“ е акт на духовна свобода, който, макар и наказан дава своята енергия и посока за размисъл и решения. Защото вътрешната полемика трябва да намери своя отговор.
Виновна си душа наказана! Виновна си, че искаше да светиш…
Богословско-християнската лексика води до един по-стар, основополагащ мит – мита за Прометей, наказан в древногръцката митология заради дързостта си да даде огъня (светлината) на простосмъртните. Така духовността, изразена чрез светлина преминава границите на религиите и времето, за да се превърне в общочовешка, надвременна категория.
Финалът е утвърждаващ – душата ще се проявява отново и отново – в сълза, в глас, в мирис на цвете – едно поетично доказателство за вечността.
Аз сътворена съм Божествена. В мен света се вмества. Безсмъртна съм и няма сила, която да отнеме този дар от Бог за смисъла на битието. Отново ще възкръсвам в сълза отронена, в гласа на вятъра и мириса на цвете.
*
Като обобщение ще кажа, че и в двете стихотворения основната тема е борбата за свобода и безсмъртие. И в двата текста има усещане за изгнание (низвергнати, затворени), но и за трансценденция – излизане отвъд ограниченията на реалността, което утвърждава идеята, че истинската същност на човека и света около него е вечна и неунищожима.
Езикът е едновременно бароково богат, с натрупване на образи, и съзнателно строг, без излишества, което поетесата постига с афористични конструкции.
Ако очертаем типологията на метафорите ще видим как всяка група служи на общата идея за същностното напрежение между хаос и хармония.
Можем да ги структурираме в няколко категории – напр. „космически метафори“, като орбити, протуберанси, Млечен път, спирала на времето, гравитация. Те превръщат личното преживяване (любов, болка, търсене) в универсално. Космосът е символ на безкрайност и безсмъртие, но и на хаос, за да покажат мащаба на човешките чувства, който надхвърля земното – и така превръщат любовта и душата в космически сили. Лесно ще отграничим „природните метафори“ – глухарче, пламък, сняг, буревестник, ябълка, къпина – тези конкретни думи-обозначения на ежедневни предмети от природата връщат съзнанието към сетивното, почти детски непосредственото начало, като превръщат именно природата в мост между човека и вечността. Така служат като контрапункт на космическите образи – показват, че хармонията може да се намери и в малките, земни неща.
Тези две стихотворения, както и цялата стихосбирка изобилства и с религиозни и митологични метафори. Тяхното функционално значение е да покажат, че дискордията и конкордията са не само лични, но и колективни, цивилизационни теми.
Ролята им е полемична. От една страна, те представят авторовата гледна точна към света, като вплитат личното в културната памет, като му придават плътност и универсалност. От друга страна, предлагат един надвременен, мултикултурен прочит на ежедневната ни битка за щастие и самоопределение, за стремеж към идентичност и свобода, за опита ни да проникнем отвъд очевидното, за опита ни да постигнем вечната, универсална истинска истинност. В този смисъл те са авторовият зов за съпричастност и полет към откровение, те са и израз на висока и разностранна култура и способност за интердисциплинарно мислене и подход към търсене на абослюта.
В духа на религиозно-митологичните метафори, в стихосбирката намираме и множество философски и логически метафори – квадрати, кръгове, параболи, меридиани, шахматни пешки. Като придават на поезията геометрична точност и рационалност, те същевременно разкриват и абсурдността на човешките правила и норми, за да подскажат отново за напрежението между ред и хаос – геометрията е символ на конкордия, но често се разпада в дискордия.
Един малък щрих, който показва как се изгражда диалога между космоса и затвора, между свободата на любовта и ограниченията на земното битие.
*
Метафорите в стихосбирката са структурният механизъм, който изгражда пространството на възприятията и сцената на действието. Така, космическите и природните образи разширяват мащаба, като позволяват на читателя да се вглежда в същината на нещата – от стръкче трева до необятността на вселената.
Накратко, използването на метафори като елементи на езика е структурната опора, която превръща личното в универсално, а поетичната техника създава напрежение между хаос и хармония, между мрак и светлина – не само в тематичния подбор и развитие, но и в самия звукопис.
В заключение ще кажа, че Илияна Кръстева е личност, добре познаваща философските и естетически полета на античността и на християнската култура и идентичност. Тя умее да борави с понятия и категории, които обобщават и насочват към определи възгледи и отговори. Може да не сме съгласни с нейните пътеки и откровения, но не може да не видим тяхната красота и изящна логичност.
Горещо препоръчвам стихосбирката „Дискордия и конкордия“ на Илияна Кръстева на Читателя, който обича красотата на езика, търси смисъла на битието и е готов да тръгне по трънни пътеки, за да стигне до космическите бездни и простори, за да намери собствените си дълбини и безпределност.
Кас е литературен псевдоним, зад който не знам чия поезия се… разкрива…
Да, „разкрива“ – не „крие“! Защото поезията на Кас разкрива… Разкрива душевност в буря; борба за надмогване на делника, за откъсване от тестото на колективното и лично страдание, за извисяване и откриване на онова, което стои отвъд привидността на житието. Поезия – стихия, която търси и намира.
Нашите отговори – като читатели и общество?! Отговорите на лирическия Аз?! Отговорите на онези въпроси, които винаги са стояли основата и са давали основанието за екзистенцията на литературата, които са същностни за смисъла на изкуството, на живота и дават посоката в развитието на цивилизацията.
„Предполагам, че ако не забелязвах всичко, вероятно щях да живея удобно в някаква евтина илюзия.В такива моменти осъзнавам, че няма нищо по-отровно от собственото ни съзнание. Единствено то може да накара небето да започне да тежи.“ – споделя авторката в краткото предисловие.
И с всеки стих доказва, че забелязва онова, пред което затваряме очи… И чувства така, че небето започва да тежи.
Улиците ли ми се привиждат толкова ужасно тесни? Ръце протягат пешеходните пътеки, вятърът в ушите ми заглъхва и шепне неща несвързани, дори зловещи.
Заклещено е ехото им, странно – в кичурите ми отрязана коса, иска да оголи сякаш тънка и прозрачна ивица в плътта и още мъничко от мен да реже.
Тези стихове пулсират с градска тревожност и поетична плътност, а образът на лирическата героиня добавя онази интимна нишка, която превръща визуализацията на ежедневието в лична поетична изповед, но и в обобщение.
Тази нишка преминава през следващите текстове, свързва ги, гради мрачната картина на залепналост за обстоятелствата, за невъзможност за откъсване и счупеност, за да завърши с полет и апотеоз на осъзнаването, което е първата стъпка към идеята, към стремежа за освобождаване.
Но, преди това, нужно е да излезем от своята измислена представа за свобода. Защото тук става дума за оцеляване.
Въздухът от сламка някой през минути ми подава. През тесен процеп вдишванията ми преброява.
Дробовете ми продънват се и свят ми се завива. Пред лицето ми черен параван бавно, холограмно се издига.
Трудно се намира в литературата толкова силно концентрирана емоция, толкова неподправена образност и живи метафори – дишащи като разкъсани дробове.
Тук финалът на своеобразното повествование остава открит. Няма го онзи розов happy end от сапунените сериали, който искаме да видим. Стихосбирката остава в плоскостта на реалността – със своята сивоосъзнаност, история, крехконадежда. И със своя отворен край. И – все пак – самото й съществуване, овеществяването й, е щастливият край на поетичната битка и една истинска, жизнена победа на таланта!
Една малка книжка държиш в ръцете си, читателю, но в нея има повече от една съдба, от едно очакване или сбъдване.
Между страниците ще намериш една вселена на страдание и невъзможност за промяна, която диша, не – която издъхва някъде до нас и има нужда от гласа на Кас, от нашето чувстващо сърце и съпричастност, за да променим света, в който не сме осъдени да живеем, но в който допускаме да съществуваме – потънали в безразличие, примирение и онази измислена откъснатост, която ни превръща в палачи на бъдещето.
Вълна след вълна… Думите-образи идват, образите-усещания се превръщат в наситени състояния, които ни пленяват със своята неочакваност и дълбочина.
Изящната естетика на хайку се усеща във всяка страница от тази книга – хайку сбирката „Вълна след вълна“ на Александра Ивойлова и Златка Тименова.
Не за първи път пиша за триезичните хайку диалози на двете поетеси
Избрали дистанционното общуване и мозаечното изграждане на повествованието, те улавят и изразяват свободно своите мигове, събрали светове.
Основният език е българският, но виждаме, че всяка от тях участва в преводите на поезията си на френски, заедно с преводачката Sylvie Zink. Английският текст е оставен за професионалните преводачи Mick Greer и Fannie Krispin. Изданието е оформено с картини на Александра Ивойлова и фотографии на двете авторки.
Защо казвам „мозаечно изграждане“?
Защото композицията следва формата на поетичния диалог, но не е ренсаку.
Тъканта е съставена от отделни късчета хайку, събрани измежду многото, писани през годините – това е двуизмерно пано, не едномерна верига.
Така, книгата е освободена от поредността и конкретиката на ренсаку – оня разговор между поети, който изисква всяко хайку да е отговор и образ на предходното; да е основание и въпрос за следващото.
Разговор, който изисква контекста и динамиката на събитията от живота и така се превръща в моментна картина на света вън, пречупен през лещата на поетичната образност и личния заряд на участниците.
Тук темата е обобщаваща.
Вълна след вълна…
И те идват – вълните на поетичното вдъхновение и експресия следват логиката на конкретността на идеята, не на мига, не на външното, а на вътрешното състояние.
Усещането на лято, за море, за свобода и безкрайност, за онази изменчивост на формата, която виждаме на хоризонта – онова, което се вижда на ръба, което се губи зад ръба, което се разпилява или се ражда от светлина! Светлина – като огледало, като граница, като път.
* скалист бряг чайката е облак облакът е чайка
(Златка Тименова)
* съмва се чайки догонват синия вятър
(Александра Ивойлова)
Чайката е сборна точка – но тя е кръстопът, който разделя, не ключ, който събира.
В хайку на Златка Тименова основната дума е „бряг“ – като символ на завръщане и сигурност.
Определението „скалист“ променя усещането за близост; превръща го в неговата противоположност, като навява представа за пустота и отдалеченост; прави го нащърбено-непостоянен, негостоприемен; бряг, от който и чайките бягат. И все пак – той остава точка на устойчивост.
В хайку на Александра Ивойлова ключовото понятие е вятър. Вятърът е простор, стихия, свобода – онова, за което няма брегове. В този смисъл, опозицията е между брега, като убежище, дори ако е грубо и вятъра – като безграничност.
Различно е отношението, изградено между следващите две хайку:
* рибарски лодки донасят залеза в мрежите
(Златка Тименова)
* гласовете на морето през всички прозорци изпълват празния дом
(Александра Ивойлова)
Тук можем да кажем, че общото звено е „мрежа“.
В хайку на Златка Тименова, мрежата е онази плътност, която улавя залеза, за да го донесе в семейството, на брега, при общността. В хайку на Александра Ивойлова, мрежата са прозорците на празния дом – те са дупките, през които нещата преминават. Тук мрежата не задържа, тя пропуска – в случая – през нея влизат гласовете на морето, за да запълнят пустотата на празния дом.
Гласовете на морето – бурният вик на вятъра и вълните ли е? Или виковете на рибарите, които зоват стихиите?
Цялата стихосбирка следва този модел на задочен разговор, който е повод да бъдат събрани в едно разпръснатите елементи за отминали мигове.
Допълнителна плътност и многопластовост на съдържанието придава триезич-ността на поетичния текст.
Защото едно хайку на български не звучи така, както звучи на френски и няма онази различна нюансираност, която има на английски. Всяко тристишие, всъщност, притежава своя тройствена образност, която съществува независимо като естетика и въздействие, макар и тематично свързана с основния авторов текст.
Например – нека погледнем френския вариант на тристишието на Александра Ивойлова:
les voix de la mer a travers toutes le fenetres emplissent la maison vide
Преводът е много близък до българския оригинал, и все пак, остава думата „maison“, която има по-скоро смисъл на къща/постройка, отколкото на дом/семейно огнище.
А сега да видим това хайку:
voices of the sea through all the open windows fill the empty home
В английския превод фразовото разминаване с оригинала е съществено, но е намерен точен вътрешно-смислов превод.
Именно тук, в английския текст е напълно видим образът на дома/мрежа, тъй като в него директно се говори за „всички отворени прозорци“, докато в оригинала това само се подразбира.
Повече от 100 хайку картини си разменят двете поетеси, илюстрирани с няколко пълноцветни фотографии. И тяхното пътешествие е красиво, богато, преживяно. То ни дава път към откъсването от себе си и срастването с мига на словото.
Ние не просто четем, ние виждаме, усещаме, вкусваме, чуваме – морето и само-тата, залеза, порива, бурята, съзерцанието и спомена.
* зимно слънце стъпките ни в пясъка ще останат топли
(Златка Тименова)
* силуетите ни в пясъка вдлъбнати – преди колко лета
(Александра Ивойлова)
Много различни като изказ, естетика и светоусещане, но и толкова съзвучни в своя стремеж към яснота, изчистеност на фразата и поетична точност.
И все пак, при Златка Тименова усещането за топлина и близост е ярко и силно послание, противопоставено на зимното слънце. При Александра Ивойлова аморфната форма на силует в пясъка допълни-телно се разпада чрез възклицанието „преди колко лета“! Тук тегобата на отминаващото време-заличител на връзки, спомени, животи идва, за да придаде плътност на чувството за загуба и тленност.
И тази тенденция на близост и разминаване се запазва в цялата стихосбирка.
Четем:
* на плажа сянката на водно конче върху лицето ти
(Златка Тименова)
И отговора/допълване:
* тъмната страна на луната – скритите ни желания
(Александра Ивойлова)
И все пак – можем ли да противопоставим философската вглъбеност на Алексан-дра Ивойлова с ведрото вглеждане в света на неуловимия детайл на Златка Тименова?
Според мен, не! Защото всеки един от двата подхода води до един и същ отговор – оня, който за всеки от нас е различен, защото ни разказва за собствената ни същност и стремежи.
Ще открие ли читателят своя собствен съкровен отговор?
Наскоро получих с посвещение най-новата стихосбирка на Александра Ивойлова „Затваряне на кръга“ (изд. „Огледала“, С., 2025, редактор Пламен Анакиев, корица Каля Зографова) –
„За моментите, в които предизвикваме небето“…
Мото, водещо за поезията и цялостното творчество на поетесата – художник и музикант.
Но нима всеки творчески акт не е момент, в който предизвикваме небето?!
Небето, като символ на недостижимата висина, към която се стремим? Като символ на това – да предизвикаш себе си, да се надскочиш… Или като символ на акта, с който да предизвикаш силите на природата и онова, което се простира отвъд и ни води към собственото ни възвисяване.
„Затваряне на кръга“ може да се разглежда и като връщане към първично-съществуващото – към онова, което сме били; което сме изгубили… или към онова, което по пътя сме открили като най-важно, съществено, неотменимо, но сме го отминали.
Онова, най-важно, което сме загърбили – в личностното си развитие, в архетипите, които приемаме или в онези, от които искаме да се откъснем.
*
Поезията тук е основното изразно средство на твореца, но тя е и подкрепена от няколко много изчистени като техника графики – само линии, следващи повика на ръката; линии-очертания на видимото-невидимо, което остава отвъд словото…
Макар че…
„В началото беше словото“…
Мълчание в звука, мълчание във тишината – на живите във въздуха, дълбоко под земята. В мълчанието – пак мълчание, едно във друго вездесъщи.
Така прониква ни, така обгръща онази тайна изначална същност. В началото бе Словото. И през мълчанието проговаря едната ни хилядолетна Вяра.
Никога не съм чела по-добро определение за мълчание – като тишина-мълчание на природната същност и като безсловесно мълчание на съзнанието; като „изначална същност“.
*
В стихосбирката има много почти недоловими, а понякога ярко видими кодове, които ни препращат към християнско-юдейската митология, но те остават втъкани в същността на поетиката, остават ненатрапливи, неназовани пряко. Тук не се говори директно за „Бог“, както напоследък стана модно сред пишещите. Не, в тази стихосбирка „Бог“ не е главното действащо лице и смисъл на всяко стихотворение.
Тук всичко е изстрадана, лично осмислена духовност, която търси своя произход и основание. Много силно изразено е именно търсенето – на следа, на път, на цел и същност. И на разбиране за същността.
Горчив и плътен е стремежът на лирическия Аз към отвъдното – към онова, което стои зад отражението, зад вратата на тленното, онова, което стои зад привидността на деня и нощта, на нашето вглеждане в ежедневното.
*
Но кое е то? Носим ли го в себе си изначално? Като отговор, но и като отрицание на очевидното идва безименното стихотворение по мисълта на Луиз Глик: „Поглеждаме света веднъж, в детството. Останалото е спомен“.
Поетът търси онова, което е знание, а не спомен; което е разбиране и същност – не образ на осъзнато осезание:
Аз всичко си спомням. А нищо не знам. Какво ли видяла съм всъщност.
*
Какво е животът? Какво е търсенето и разбирането ни за него, за нас, за смисъла и безсмислието, за времето и оня отрязък от него, в който се простира нашето осъзнаване?
Александра Ивойлова дава едно от най-точните поетични определения за корелацията между миг и вечност:
Знам, вечност е мигът. Проникнеш ли в неизмеримостта му – без бремето на времената, без сънища, без страхове и без предчувствия – ти глътката от извора ще пиеш и изворът във тебе ще избликне…
Тук можем да спрем, да се потопим във вечността и да разберем същността на хайку, поетична форма, която не присъства явно в тази сбирка, но е съществена част от творческата идентичност на поетесата – хайку: мигът и вечността, слети в едно.
Но нека продължим нататък:
Знам, вечност е мигът. И той със всичко тук те слива – от арките нетрайни на дъгите до корените в земните скривалища, до тайната бездънна на морето…
И така, можем да усетим сливането на дзен, да намерим дълбината в себе си, или да я открием във вродения у всеки от нас порив към неизвестното, към предизвикателството да стигнеш хоризонта, да минеш под дъгата, да обхванеш необятното.
Поантата ни удря:
Мигът е вечност, но защо ли редицата от мигове е кратка?
Колко точна, остра и непреодолима като реалността е тази констатация за ефимерността и ограничеността на отредената ни „редица от мигове“, наречена „живот“.
Бих могла да разкажа и цитирам цялата стихосбирка, без да ми омръзне да откривам нови кодове, нови послания, без да ми омръзне да съпреживявам, да сравнявам, да търся – своето отражение в поезията на Александра Ивойлова, или нейното отражение в графиките й, в платната й, в хайку…
Но нека затворя последната страница, за да дам думата на автора, който говори на всички читатели…
Габриела Цанева е български поет, писател и издател. Родена в Русе, завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ със специалност "програмиране". Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор" в областта на техническите науки. Работи като журналист във вестниците "Народно земеделско знаме" и "Земеделско знаме" и като гл. специалист по хроматографски анализ. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия до 2019 г. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2012 г. става редактор във в. "Литературно земеделско знаме". През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit и започва да издава "Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства. Библиография: Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме", електронните списания "Литернет", "Нова социална поезия", "Нова асоциална поезия", "Хайку свят" и други. Публикувани книги - „Миналото в мен“ (документална повест, 1994, 2010, 2019, 2020) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998, 2019) „Треви под снега“ (роман, 2000; 2020) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; 2020) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; 2011) „Шофьори“ (новела, 2008) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; 2021) „Състояния“ (хайга, 2013; 2020) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; 2021) „Високосният ден“ (лирика, 2018; 2020) „Живота в стих събрах“ (сборник, 2019; 2020) „Стъпки по пламъци“ (лирика, хайбуни 2019; 2020) "Толкова е рано" (роман 2020) "Оскъдни дни" (лирика, 2020) "Нощта на щурците" (лирика, хайбуни, хайга 2021), "Кръстопът на сънища" (лирика, хайбуни, хайга, 2022), "Зад гърба" (лирика, хайбуни, хайга 2023, 2024), "Живея със седем котки. Ренсаку 100 хайку" в съавторство с Димитър Анакиев (хайку, хайбун, 2023), "През погледа ми" (литературна критика, коментари, обзори, есета, 2023, 2024)
Габриела Цанева / Gabriela Zaneva 