Понякога картините не чакат да бъдат гледани, защото идват сами, като светлина, която не пита дали си готов да я видиш. Шест платна на Еслица Попова ме връхлетяха така: не като изображения, а като движение, като онзи миг, в който цветовете започват да говорят по-силно от думите.

Вглеждах се в тях и усещах как линиите се разгръщат отвъд рамките, как формите настояват да бъдат следвани, а излъчването им, идващо от двуизмерната плоскост на платното превзема – моя триизмерен свят. Не гледах живопис; гледах път. Гледах биография, която се разлива в цвят; гледах пространство, което се връща към мен като собствено дихание. Тези платна престанаха да бъдат „илюстрации“ към нечий текст. Те са врата. И аз просто я отворих.

Онова, което не се “забелязва”, а нахлува в света на възприемащия, са цветовата палитра и светлината – разточителнопреливащи, избликващи, разпръскващи се – като дъгата, която се оглежда в пяната на водопад, или искри над разбити вълни.

В картините на Еслица Попова светлината не е фон, а активен участник. Тя моделира формите, създава ритъм и понякога дори измества предметността.

*

Усещането за светлина е “тропическо”, горещо, пронизващо, защото тя не се отразява в платното, тя не гради светлосенки, тя стуи; не присъства – превзема пространства – не вътре, а извън очертания и рамки, почти агресивно навлина в сетивата, за да видим света такъв, каквато художничката го описва – не като спомен, а като завръщане в нейните карибски години.

худ. Еслица Попова

Не, светлината не е онази безбрежност, където морето се слива с небето. Светлината не омекотява, а изостря контура докрай, превръщайки цветовете в самостоятелни жестове.

Тук, в тази първа среща с “номадската” линия от творчеството на Еслица Попова, можем да се изгубим в стихийна предметност, в която нищо не е такова, каквото изглежда. Подводен пейзаж, където корали приличат на кактуси, или мечта за пуститя в дъждовен тропичен следобед?! Морски гъби, раковини, октоподи, колби или стръкчета избеляла трева – все едно – тук зрителят само усеща с всички сетива – светлина.

*

Много различно като послание и експресия е следващото изображение – една почти гротесктна фигура на пътник, който никога няма да достигне целта си. Усещане за изплъзващо се равновесие и някаква налудна устременост – геометрични фигури превземат въображението, само загатнати с цветни петна, но без съмнение – изграждащи вътрешното пространство на картината.

худ. Еслица Попова

Дали можем в тези форми да търсим следите от номадската биография на художника? Форми, диктуващи, изискващи движение – моноциклетът, кръгът, спиците – цветни сектори, кръгове, окръжности, недовършени спирали, ритми… равновесия – между две дихания на морето – приливи, вълни, игра светлини. Триъгълници, овали, безформени петна – като отхапани хвърчила или отворени клетки, от които птиците са избягали.

худ. Еслица Попова

Еслица Попова работи на границата между фигуративното и абстрактното. Обектите са разпознаваеми, но не са описателни; предметите са там, възможни за докосване, лицата са присъстващи, но не портретни. Това е живопис, която не разказва буквално, а внушава – чрез цвят и линия, тя води и иска да бъде следвана.

Сюжетът е същият; цветовата гама – различна; тъмните сенки, от които субектът излиза – без да се откъсне от тях; той е само осветен, само показан за миг, онзи миг, който оставя у зрителя чувството за уловено движение, хванат миг – оня споделен миг, който се превръща в съ-творение. Фигуративност на ръба – защото точно това е усещането – като да видиш в мрака образ, осветен от конуса на фенерче. Художникът държи фенерчето и показва онова от своя свят, което иска да бъде видяно – едновременно декоративно, абстрактно, обсебващо, изчезващо.

*

Следващите три картини са подбрани, за да разкажат различна история.

От острова, разбиран и преживян като “разказ на Моъм” – гледката от някъде зад верандата към “нашия плаж”, към залива, към тюркоазеното небе над наситеното синьо на морето и едно слънце, което стои като топка в ъгъла – без да свети и осветява, защото светлината е в нас, в предметите, в къщите, в бялото на платноходката…

Един миг, събран в правоъгълната рамка на медията, за да бъде отделен от времето, от мястото, от преживяното и мечтаното.

худ. Еслица Попова

Багрите са ярки, нефритени, електрикови, рубинови; наситени, но не декоративни; яростнобели, пясъчни – те светят, без да са осветени. И носят памет за места, за хора, за пътувания. Цветът при Попова е разказ: за острова, за морето, за Русе, за Париж. Той е едновременно география и емоция. В някои платна цветовете се сблъскват, в други се преливат, но винаги остават водещи. За да разкажат своята история. За да предадат разказа за света и себе си – на своя автор.

*

Но не така изглеждат цветовете в следващия триптих…

худ. Еслица Попова

Тук историята е друга, фрагментарна, философски дълбока и недоизказана. Един вик на свободния дух, заключен в градското пространство, един вик на търсещия дух, който не може да се намери. Тук най-добре можем да усетим космополитната чувствителност на автора. Точно тук, в това платно се вижда отпечатъкът на кръстопътя между тропическата експресия и европейска културна дисциплина. Но това не е сблъсък, а симбиоза. Живопис, която съчетава карибската яркост със софийската академичност, русенската традиция с парижкия модернизъм. В този синтез се ражда специфичният стил на Еслица Попова – едновременно личен и космополитен.

Двете фигури гледат една към друга – наситеният с цвят силует на момиче, на фона на плаж и море, към охрено-изчистената проекция в градската среда. Ще се срещнат ли? Ще се слеят ли – някъде там, където конусът от светлина на фенерчето осветява само бледо лице, без ясна индивидуалност – лице, което чака своето Аз.

Тук ролята на линията е структуроопределяща; именно линията дели пространството, именно тя създава девет отделности, които трябва да се възприемат едновременно, за да разкажат своята единсвена история.

И ако в някои платна на художничката линията е структурна, в други е декоративна, в трети – просто емоционален жест, тук тя е носеща – като трегер на сграда, без който конструкцията на абстрактното философско послание ще рухне.

*

И – ако продължим по стъпките на биографията на твореца, ще видим, че кръгът се затваря. От светлината на Карибите и морската чувствителност към простора на българския селски пейзаж. Тук цветовете отново са свежи, обсебващи, викащи – петна, които внасят едновременно тревога и тишина.

худ. Еслица Попова

В този пейзаж експресивното влиза в диалог с импресивното, за да постигне онази медитативност на пейзажа, която говори – не за история на места, а за духовно намиране.

Линията е свободна, уверена, на места – почти калиграфска. Тя не очертава, а подчертава – като жест, като движение, като дихание, като следа, по която можем да тръгнем, за да стигнем към своя спомен… или към себе си.

Когато затворих очи, след последното платно, продължава да тупти онова усещане, което не е за история, а за движение. За светлина, която не стои в рамки; за линия, която не описва, а води; за цвят, който не украсява, а разказва.

Шест картини, подбрани от Огнян Стамболиев, не създават портрет на Еслица Попова – те създават път към нея. Път през тропическа стихия и европейска дисциплина, през морски спомени и градски сенки, през биография, която не се подрежда, а се разгръща.

И ако има нещо общо между всички тези платна, то е онова вътрешно, тихо, неизбежно движение, което прави живописта нейна, а преживяването мое. Там, в светлината, в линията, в цвета, се срещаме. И продължаваме.