Главоболие –
очните орбити се въртят
като обръчи, около кръста
на клоун,
червеният му нос
се търкулва –
топка, с която
кучето ми иска
да поиграе…
Главоболие –
стискам очите си,
а в тях е Слънцето –
черно зад клепачите,
парещо, като сингулярност…
Очните орбити туптят
като уморените орбити на планети,
които ще обикалат
в безкрая около червено джудже…
Главоболие –
бавно пропадане
в брауновото движение
на прахта, блуждаеща в лъчите
между щорите…
Угасва със смъртта на деня,
удушен с последния отблясък,
откраднат от гърба на Витоша…
Здрачът е бърз, като на екватора –
докато мигнеш с очи
и вече
е нощ,
черна и безпрогледна –
с нож
да я мажеш –
като маслинова паста
по пастта
на бяла филия…
Бяла и кръгла –
като пълнолуние…
Главоболие…
Луната, напръскана от кратери,
като надупчен от деменция мозък
свети –
високо горе, над върхарите
на боровете
и острите й ръбове,
като ренде
раздират пихтиестата цялост
на главата ми.
Небето е мастилено –
петно от тест на Роршах…
Излива се върху града,
а ние тихо пием
мастилената му утайка
и бавно падаме,
пропадаме –
дълбоко долу,
дотам,
докъдето можем
да стигнем,
защото пътят надолу
ни е проправен –
просто поредната
магистрала,
но тази е истинска,
тази не е парадна…