Оскъдни
дни
отмиват умовете ни,
убиват ни…
Убиват ни
главите, закичени
с корони –
увити са главите ни
със плесени,
отнесени
оставаме, спасени
сме!
Оставаме в телата си, оставят ни –
спасени…
Спасени сме… Спестени

са телата ни,
оставят ни –
сами… Върнете ги, телата ни –
пуснете ни!
Пуснете ни…
Оскъдни
дни –
зелени
поляни
и пусти пътеки ни
давят с ухехи за чужди вини…
В пустини
се давим, не ни
е леко да правим в живота си бездни…
Потъваме бавно, бавни
сме вече, вечни
сме вече – не ни трябват дни.
Оскъдни
дни –
в бездни
живеем – ни
белег след нас, ни
спомен от нас, ни
мечти – бедни
сме, обречени,
обесени,
с въже от чужди думи, потресени…
Бесни
сме, бесни –
от чужди безумия сме отнесени…
Оскъдни
дни –
обидни
мълчания, обидни
терзания за завидни
съдби… бедни
сме, бедни –
обезглавени,
безжизнени –
лишени
от бъднини..
И само оскъдни
щрихи върху стари картони
оформят лицата ни
без спомени…
Смълчани
сме, смирени,
занемарени…
Оропаснени
дни
ни
чакат, от безумието на света ни.
Умираме бавно, самооперирани –
безкритични,
безлични
обезличени,
заличени,
сами…
Умора – като сълзи
пълзи
по лицата ни,
бездихание хрупа
храрупата на дробовете ни…
Умората на голямата ваканция ни изяде –
пълзи –
като охлюв върху напечения камък
на опустялата Земя…
Не ни трябва пандемичен мор,
за да сме мъртви –
умряхме преди това,
дори не разбрахме защо…
Целият свят заспа
и засънува
кошмарите си
за края на света…
