ПРИЗРАЦИТЕ НА АЛЕКСАНДЪР БАЙТОШЕВ

„Анима-призраци“…

Да, наименованието е провокативно. Без съмнение, една от причините вниманието ми да прикове именно тази изложба на Александър Байтошев, вернисажът на която се състоя на 27 февруари в Галерия-книжарница „София Прес“, а експозицията остана достъпна за посетители до 15 март.

Това интригуващо противопоставяне: живо – неживото, видимо – невидимо, реално – нереалното ме подтикна и да анонсирам онлайн събитието, но и да потърся път към вътрешното „аз“ на твореца – може би неслучайно – поет и художник.

Може би не случайно откриването на изложбата „Анима-призраци“ се състоя едновременно с премиерата на стихосбирката на автора „Анима“ /изд. „Жанет-45“, Пл., 2024 г./.

Това кратко изложение няма да говори за поезията на думите, макар чрез нея да щрихирах в анонса си личността на автора. Тук ще говоря само за поезията, въплътена в черно-бялата плът на графиката.

В тези линии и черни петна липсва грацията, която желаем да видим в едно голо тяло. То само е загатнато – бедро на преден план, напъпила гръд, а зад нея анемична ръка, която потъва в чернотата на разпуснати, задраскващи лицето и личността коси. Тя доминира – един привличащ мрак. Едно угнетяващо усещане за разпадане.

Тук обърнатата перспектива на празната стая подчертава обърканото състояние на личността. Анима или призрак? Фигурата е почти безформена – небрежно очер-тано тяло, което също загатва празнота. И само спиралата напомня търсене, потъване навътре – а, щом има посока – има измерение, пространство, обемност.

Това – потъване към себе си ли е?

Черната сянка следва бялата безплътност, която гони черната сянка на някакво оживяло препятствие. Но – сенките, дори разнопосочни, сочат живот. Една препъната реалност, показана в упор.

Спиралата, дискът, точката, концентричните кръгове, зейнали пред зрителя като мишени – те присъстват и в други творби.

И тук не става дума за тяхното символно значение, а за прякото им въздействие върху сетивата. За внушението на геометричната форма.

Художник и поет, Александър Байтошев жонглира над житейската бездна и пропастите на  творческите си търсения с изразните възможностите на дигиталната графика, но и като търси паралел с колективното несъзнавано и вложените в него архетипи, със скритата словесност на мита и фолклора.

Моделираните образи, които извежда от съзнанието си кореспондират с идеята за смисъла и съотношението между съзнаваното и незъзнаваното, между реалното и въображаемото, между действителността и мечтата.

Декоративните, примитивистични елементи очертават „призрачното“ начало като въплъщение на първичната сила. Но дали първичното е синоним на разрушителното, или – по-скоро на съграждащото, на пораждащото начало? Именно в невъзможността да се даде еднозначен отговор на този въпрос виждам неясния контур между „Анима“ и „Призраци“ в тази изложба.

Изяществото на линията, очертаваща портрети и голи женски тела чертае нежната страна на авторовата душевност.

Портретът без лице на млада жена, облегната върху студената плът на стената трогва с уязвимостта на модела, с крехкостта – на анемичното тяло с изсмукани сили, оставено на унищожението; на духа, прекършен от болката. Каква болка? Тя винаги е само една – неспособност.

Но именно този портрет на слабостта; на сломената жизненост, ярко противостои на схематичното очертание на статуя, която, с липсващите си ръце препраща към идеята за преходност и счупване. Счупване – като нетрайност, счупване – като неустойчивост.

Естетиката на голото тяло в своята уязвимост очевидно вълнува художника. Тези свободни линии плавно загатват форми, без да излизат от плоскостта на листа. И затворената в тях площ остава пред зрителя в своята отвореност и недовършеност.

Плътни черни пространства – като петна, като път към някакво скрито измерение, отвъд тънката плът на медията, като кладенец – извор и надежда за отгатване на скрити послания.

И линии – чисти, бележещи контурите – краят и началото; първото и последното. Онова, което държи съдържимото. Една форма, едно желание, едно чувство, настроение. Колко дълъг може да бъде пътят на търсенето.

И ще ни доведе ли то до откритие, до откровение. 24 графики, в които зрителят вижда отражението си…

Габриела Цанева, сп. „Картини с думи и багри“, бр. 1/2024