Нощта усуква
сетивата ми,
изсмуква
вътрешните ми очи
и всички
вътрешности
се разпадат.
Нощта убива
страховете
ми,
събирам
ветровете,
блъскащи прозорци и греди,
къщата свисти
и стискам
пак очи,
и зъби стискам –
как искам
утрото
да се стопи –
да ме забрави
идващият ден,
да ме остави.
Заробващ,
устремен
към хаоса
на неизбежен
край
денят настъпва –
настървен
за мен –
поредна мръвка
за пастта, която ни смила
и предъвква
Изплюти падаме в прахта –
готови семена
за жътва.
Не искам да следвам
пътеката на всички
болни твари,
които кротко
вървят към тихото си заколение
Забвение –
това мечтая,
това питая
и чакам –
нощта да ми даде…
Умирам в тази нощ,
душата ми не иска
да се пусне,
захапала е здраво
плът и кост,
а разумът се разпилява –
как бързо бяга
информацията!
Издуват се невроните,
пулсират,
раздират
битието,
изпълват го със мисли.
Невронните импулси
се разстилат –
предат дантелата
на личността,
изхвърлят я с светлинна скорост
далеч в пространството.
Как бързо избледнява
същността,
как бързо бяга.
Не искам да се връщам
в клетката на живите.
Аз днес избързах,
но съм щастлива с мъртвото прозрение,
че пътят е еднопосочен,
че трябва да те следвам в тъмнината ти,
че трябва да гадая къде да стъпвам,
за да не падна.
А пропастите са големи
Обичам те и няма да пропадна в тях.
Асоциациите се разпадат
Довиждане
до утре,
когато пък ще търся брод в нощта
и твоите пътеки ще ме следват,
ще се усукват в стъпалата ми
и аз ще тичам
разточителна,
пияна от усещане за свобода
и връщане
в първичното
излишно
съществуване.
