02.02.2022 Ритуал
живот без ритуали –
пустиня
без оазиси
полунощ пред Еньовден –
няма какво да кажа
на мълчаната си вода
ХАЙБУН
полунощ пред Еньовден –
какво да кажа
на мълчаната си вода?!
***
китка здравец –
изсъхна преди
да напръскам стаята
***
устните ти –
пустиня;
капка влага не стига
Всяка нощ шептя: „Лека нощ и хубави сънища“, дори когато си заспала.
Казвам неизменно думите, дори когато очите ти крещят и молят да не си отивам, да не те оставям, да не затварям вратата след себе си.
Тогава ти казвам: „Обичам те, теб, най-много на света“. И знам, че е така, и ти го знаеш. Но не е по-леко затварянето на вратата. И се връщам, и шептя, съвсем тихичко в ухото ти: „Светлината от лампата ми ще падне под прозореца ти – гледай сенките и слушай движенията ми; аз те чувам; дори дишането ти чувам – не си сама, никога няма да бъдеш!“ И знам, че е истина, когато го казвам, и ти знаеш, че е така. Но лицето ти е маска, а очите ти крещят и молят да не си отивам, да не те оставям, да не затварям вратата след себе си. Затварям я. Изкачвам витата стълба между етажите, измивам деня от себе си и мокра паля лампата, знам – вече виждаш сянката ми, тя танцува върху оградата през прозореца ти, чуваш стъпките ми, а аз – твоето дишане.
И сме сами.
И мечтая за есента, за „у дома“, когато ще заспиваш в ръцете ми.
И казвам на мълчаната си вода:
Искам есен,
искам есен…
И не зная, още не зная какво ще донесе есента.
