Нощ.
Тихо и топло.
Тишината попива в плътта
като дъжд в захвърлена дреха
и забрава размива калта
звън вали, разплисква утеха…
Днес мълча.
Тишината затваря вратата
към спомени и към въпроси.
Днес не споря,
днес не прося.
Днес не моля
обещания за после.
Днес не искам прошка,
не искам посока…
Само звук –
като знак,
че магията пада,
сънят бяга,
разпада се,
разтапя се…
и като локва попива
върху захвърлена дреха в снега…
Тишината е мека –
като завивка.
Завива ни – бяло и топло е.
Заспиваме – като семена.
И чакаме дъжда –
да поникнем,
да изкласим,
да нахраним,
да посеем…
есен.
Тишина.
Безвремие, безделие, безмислие, безсмислие.
Сред толкова думкане и крясъци – тишина.
Не, глуха съм.
Глухо, някъде в мен, думка сърцето ми. В гърдите ми въздухът свири, вие. Клетките ми дрънчат – от свобода.
Ще се освободим ли от себе си?
Ще захвърлим ли старите кожи?
Парят ръцете ми, изгарят в пустото,
в пустошта, в пустинята…
Аз съм пустиня,
нищо няма в мен-
нито влага, нито песен,
нито стрък трева, синева,
няма огън, няма пепел.
Аз съм пустиня –
мираж,
страж
на тишината.
Нямам глава –
само очи –
като факли, като главни…
Светят в тъмното.
Палят пожари,
нищо не жалят –
миражи.
Тичам по плажа с боси крака,
тичам по пясък…
Или газя в снега?
Горят ходилата, бял пламък глухо гърми…
Тихо е.
Няма въпроси –
нито „накъде”,
нито „а после”.
Боси сме.
Носим се някъде… Без посока.
Тишината изяде всички въпроси.
Зеят пробойни – като пропасти
в опропастените ни представи за щастие,
за бъдеще,
за още…
Потъваме дълбоко в делника,
потъваме дълбоко в хляба.
Тестото им е лепкаво и меко,
завиваме се, топло ни е…
и тишина поглъща „трябва”.
Загърбваме това, което имаме –
което искахме,
бленувахме,
сънувахме.
И само трънища остават в дните ни,
а нощите са тихи, душни, сити сме.
Все по-дълбоко потъвам
в утробата на дните,
все по-навътре… попивам
тъмнина и дишам черно
огорчение…
Горчи, изгаря гърлото ми,
пресъхнало от дългото
мълчание…
Стих?
Стон…
Едничък звук,
във който да се вкопча.
Часовникът проблесна и изплю
секунда от бягащата вечност.
Дисплеят му се плези във нощта
нечут
Капчукът ближе
замръзналата стряха
и думите хвърчат,
избягали от тишината…
Асоциации – корпорации,
олигарси, монарси,
народни герои на бял кон…
любимци, вождове, диктатори…
диктовки –
промиване на мозъци,
без мозъци…
думи, които се блъскат в стени,
глухи уши,
писано слово, без слово, без очи
безсловесност, безчовечност…
тълпи…
Пустинята настъпва с бързи стъпки.
Бяло.
Замръзване, връзване…
одеяло, одежда,
надежда…
Спри!
Не се оглеждай, продължи…
Живо, жило,
живот, ужилване,
пчели, плача, печал, печат,
тайна…
Тайфун, фуния –
водовъртеж, брътвеж
потъване, умиране,
рана, рамене, топлина…
Слънце,
простирам ръце…
протестирам
Отчаяние, бдение…
Одобрение?
Отново, новост, новина,
вина, опиянение,
вино (с мезета),
омерзение…
Пустинята настъпва с бързи стъпки.
И няма място за нас.
Сблъсък между две олигархични структури. Сблъсък на капитали, на интереси. Сблъсък на пари. Няма идеали, няма мечти. Нищо не е чисто, нищо че блести.
