Предбалотажно

Рисувам, римувам, руша…

Не дишам, не искам пак да градя.

Уморих се да гоня света.

Уморих се да крада мигове, които, преди да станат мои, се разсипват…

Уморих се да мисля, да сравнявам, да търся… от пустотата отговори.

Мълчи пустотата.

Не онази, на планинските върхове, на девствената природа.

Мълчи пустотата в нашите умове, преяли от планове за изгода.

Ще спра до тук.

Думите барабанят по гладкото ми чело като по опънатата плът на тъпан. И някак коварно започват да звучат като чужди.

И не само думите, и не само мислите, и не само образите, които създават. Някак внезапно започвам да се усещам чужда, някак – като проекция на билборд, като сянка на рекламен (предизборен) клип, като мелодия на нечие слово без думи, без смисъл…

Защо стана така, че изгубихме мислите си, изгубихме идентичността си?

И забравихме да се бунтуваме… Не говоря за онези сини митинги, които заливаха площадите преди повече от 20 години…

Забравихме да се бунтуваме в себе си.

Да, знам, казват го политолозите, социолозите… не е далеч и от собствения усет, опит –

по-лесно е да бъдеш „СРЕЩУ”, отколкото да бъдеш „ЗА”;

по-лесно е да викаш „ДОЛУ”, отколкото „УРА”…

Поне за тези, които не искаха да викат „ура” по първомайски, деветосептемврийски и седмоноемврийски манифестации.

Уморихме се да викаме „ура” – и преди и сега… И няма нужда, и няма лошо…

Лошото е, че няма към какво да се стремим (да не кажа „за какво да се борим”).

Построихме демокрацията (добра-лоша, но я има – имаме право ние да избираме, и ако избираме лошите, ние сме си ги харесали… или повечето от нас). Влязохме в Европейския съюз и в НАТО (нищо, че едни изградиха пътя до там, а други прерязаха лентата). Ще влезем в Шенген и в Еврозоната (някои искат вече да излизат, но нашият път е натам). Преживяваме и Световната криза – като всички развити страни. Нищо, че управляващите (бившите) ни лъжеха и още ни лъжат (настоящите), че сме били по-добре от комшиите… (Може пък и да не лъжат?! Комшиите са по улиците, а ние сме по домовете си – ядем и пием.) И не ни пука за изборите и за световната криза – докато има какво да ядем и да пием.

Историята показва, че винаги е имало какво да ядем и да пием. Винаги с пирове сме посрещали и изпращали трагедиите.

И с опиянение…

Вървим, зомбирани, под падащите есенни листа.

И аз вървя, ровя с обувки в щедрия цветен писък на природата, знам, че не мога да го задържа – там ще си изгние, на алеята…

Газя – пъстрота.

И кънтя – от празнота.

Омръзна ми – отново без избор да избирам.

Гневях се. Вече – не.

Дори не си задавам въпроси – „А може ли да бъде друго?”… „Какво?”… и „Как?”

Вървя по алеята, падат шарени листа върху сърдитите лица на минувачите.

Гневни-безнадеждни погледи светят, удрям се в тях – като в стени… или потъвам в празни дупки на мястото на погледите… и душите.

Сърдити сме… Сърдити, че живеем в безпътица, без пътища…

Но никой не иска да тръгне по пътя…

… поне докато има какво да ядем и да пием…

НАЗДРАВЕ!

РР

С тези, които не са преяли и препили с делничност и с безнадеждност, ще споделя, че когато не мога да подредя предпочитанията си в посока от най-доброто (исканото) към най-лошото (нежеланото), подреждам ги обратно – от най-лошото (неприемливото) към по-малко лошото… онова, което може да се преглътне, дори да заседне в гърлото, дори да души… В този негативен ред на предпочитания, БСП държи първенството на този балотаж. (Преди пет години за мен подредбата беше друга, друга партия беше на върха на пирамидата от непредпочитания и беше още по-тежко, още по-неприемливо да се гласува).

Unknown's avatar

За Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

Габриела Цанева е български поет, писател и издател. Родена в Русе, завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ със специалност "програмиране". Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор" в областта на техническите науки. Работи като журналист във вестниците "Народно земеделско знаме" и "Земеделско знаме" и като гл. специалист по хроматографски анализ. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия до 2019 г. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2012 г. става редактор във в. "Литературно земеделско знаме". През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit и започва да издава "Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства. Библиография: Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме", електронните списания "Литернет", "Нова социална поезия", "Нова асоциална поезия", "Хайку свят", "Литературен свят", "Отвъд кориците" и други. Публикувани книги - „Миналото в мен“ (документална повест, 1994, 2010, 2019, 2020) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998, 2019) „Треви под снега“ (роман, 2000; 2020) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; 2020) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; 2011) „Шофьори“ (новела, 2008) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010, 2025) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; 2021) „Състояния“ (хайга, 2013; 2020) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; 2021) „Високосният ден“ (лирика, 2018; 2020) „Живота в стих събрах“ (сборник, 2019; 2020) „Стъпки по пламъци“ (лирика, хайбуни 2019; 2020) "Толкова е рано" (роман 2020) "Оскъдни дни" (лирика, 2020) "Нощта на щурците" (лирика, хайбуни, хайга 2021), "Кръстопът на сънища" (лирика, хайбуни, хайга, 2022), "Зад гърба" (лирика, хайбуни, хайга 2023, 2024), "Живея със седем котки. Ренсаку 100 хайку" в съавторство с Димитър Анакиев (хайку, хайбун, 2023), "През погледа ми" (литературна критика, коментари, обзори, есета, 2023, 2024), "Луна в огледалото" (лирика, хайбуни, хайга, ренсаку 2025), "Облачна поезия. Ренсаку с Microsorf Copilot" (ренсаку от 100 хайку и танка 2025).
Публикувано в Есе, Публицистика с етикети . Постоянна връзка.

Вашият коментар