16.06.2004

Толкова е рано…

Въздухът щипе ноздрите, дори когато го вдишваш бавно, на глътки. И пълни гърдите със сладко ухание на трева и роса. Някъде много далеч градът се пробужда. Някъде още блещукат улични лампи, като закъснели звезди, или подранили светулки. Някъде ръмжи кола. Тук долу, лае куче. Върти опашка, подгонило нечий натрапник с намордник, а после кротко се свива под някой храст и заспива, или потъва в мъдро мълчание. Слънцето неусетно поема пътя си нагоре по склона на деня; румените му бузи пожълтяват, докато пие влагата на утрото. После започва да властва, като гневен пияница – тежко ти, да му излезеш насреща.

Но още е рано; толкова рано бе, когато прозорецът на 12-тия етаж се затвори – като ослепяло око. И вече нямаше кой да гледа изсветляващото небе, очертанията на планината, светлините на магистралата, зеленото на гората… вече нямаше кой да се опитва да чуе шума на реката през кучешкия лай, цвъртенето на птици, пищенето на  щурци, воят на ъглошлайфа и тракането на греди…

06:52 часа

Душът изяжда съня и страха и умората. Тънките му струи, като игли се забиват в кожата – съдират я и пак я зашиват. Правят я здрава, дебела, бронирана. Безчувствена – към шамарите на деня, който идва; устойчива – към предизвикателствата на света.

Кожата… мека, розова, пареща. Капките вода блестят като скъпоценности, бродирани върху дреха.

Кожата – дрехата на плътта.

Стегната, еластична, сатененогладка, събрала в себе си всички извивки на тялото…

Тялото… неясен силует, отразен от запотеното огледало на банята. Хавлията ограбва скъпоценностите, бродирани върху кожата…

07:00 часа

Въздухът свисти в гърлото, изпълва гръдния кош и корема… дълго остава пленник на тялото, което гладно поглъща насъщния кислород…

После идват азаните. Мускулите пеят, ставите ликуват; гръбнакът се извива като лък. Тогава стрелата е изхвърлена. Целта остава някъде отвъд.

08:07 часа

Денят вече властва.

Закуската е изядена; багажът приготвен; колата – паркирана пред вратата на входа.

Никола чака в средата на антрето, а Ели не иска да си тръгне ей така.

Толкова е тихо, че се чува звука на кръвта.

• Защо не дойдеш с мен? Не искам да останеш сама на рождения си ден… – гласът му е топъл и стържещ от болка. Очите му гледат встрани. Като сини секири отсичат, ако ги вдигне, но не…
• Аз вече тук работя и живея и тук имам задължения…

Тишината бавно се втвърдява. Ако беше смола, щеше да ги запечата като мухи в кехлибар.

Входната врата тракна зад гърба им.

Вятърът гони рано пожълтели листа и гали тревата, избуяла до пояс.

Хората бързат – кой с автобус, кой с кола – врастват в плътта на града. И започват да служат.

09:50 часа

“Толкова е рано.

Убийствено рано.

Десет без десет, сряда,16.06.2004.

Рожденият ми ден.

Денят, в който остарявам с десет години.

Денят, в който преди десет години баба ми умря.”

Пръстите замръзват върху клавиатурата. Погледът търси буквите върху екрана, но виждат само оня ден, останал някъде там, в едно друго Време, в една друга Вселена – замръзнала и неподвижна, в която всичко си остава същото, когато се опитваш да го хванеш.

Ели обича тази Вселена на замръзнали мигове. Обича да се взира в нея, обича да влиза в нея – понякога с думи, понякога с очи…

… Пътят, сив и олющен, точно като змия, която съблича кожата си, пълзеше сред зелените ниви и примирено понасяше товара си от коли. Тази точно почти не тежеше – малък “Фиат”, каран от малко момиче. Тъй бързо каран, че на завоите, точно там, където асфалта бе най-наранен, гумите стържеха и изравяха черни следи… Пътят знаеше, че всичко може да полети, щом толкова скръб е заключена някъде…

Ели шофираше толкова бързо, колкото колата и пътят позволяваха. Сълзите течаха по бузите, по шията, по блузата; някои капеха в скута и по ръцете й. Знаеше, че в този ден нищо няма значение – нито новата работа, нито новото бъдеще, което й дава; нито книгата, която всеки момент ще бъде публикувана, нито това, че с десет години остарява. Искаше – всичко да върне на съдбата и да види баба си жива поне още веднъж…

Видя я. Стисна ръката й; погледна в очите й. И разбра, че смъртта не е страшна…

10:23 часа

Курсорът мига. Цяла бяла страница чака да бъде изпълнена с букви. Само цветни образи тичат през нея. И мисли, които не могат да бъдат уловени.

Денят подпалва въздуха; вятърът утихва. Това не пречи на живота да кипи.

Малкото дворче пред кантората на Ели се превръща в нажежен водовъртеж. Човешката глъч бавно прониква през тънките стени. Настанява се вътре, в малката стая; а после си прави път и в главата й.

“Едно десетилетие – тъй бързо си отиде; тъй бързо промени живота ни. А всъщност – промени ли ни?

Десет години…

Тогава, преди десет години, все още бях свободен журналист, току-що станал “кандидат на техническите науки”… Не, току-що бях започнала работа като главен специалист в лабораторията по хроматографски анализ на Районната инспекция по околна среда в Русе. Току-що… бях започнала да се враствам сред хората, с които цели три години щях да работя… току-що бях получила първия си подарък от тях (май втори не получих)… дрънчеше на задната седалка в колата ми… а колата се тресеше от скоростта, с която не бе предвидено да бъде карана…

Не за това искам да пиша.

Не искам да пиша компютърен дневник.

Не искам вече дневници.

Искам нещо истинско. Нещо, което ще си струва да бъде написано.

НЕЩО.

Не зная какво.

Толкова е рано… още…

10:30 часа.

В кантората съм.

Сама. Тази дума вече не е състояние, а характеристика. Не знам защо стана така. Сама… вече е качество… както умна, красива и луда…

Ник си отиде сутринта. Не знам защо останах. Може би, защото искам да имам свой живот; защото не искам да съм лист, гонен от вятъра; защото… очаквам да дойде клиент…

Или защото искам да се намеря. Толкова време мина, а още не съм се намерила; още не знам коя съм, каква съм. Защо още живея; защо съм живяла… Живяла ли съм? Жива ли съм, още?

И защо още пиша…”

Курсорът мига в средата на листа. Ели търси думите – като разбягали се есенни листа. Защо все есенни? Защо все жълти? Защо все навяващи мисли за смърт?

“Не искам вече нищо… Само – листата на забравата да ме покрият; саванът им над мене да увехне; душата си от тялото си да изтрия и болката да секне.”

Преглъща болката – като горещ камък я захвърля някъде в себе си. Изгонва образите и призовава думите.

“Той си тръгна. Отиде при майка си. Просто – така трябваше…

“Трябва”. Все думата, която кара живота ми да се променя; думата, която ме кара да променям…

Как искам да загърбя всичко. Как искам най-накрая да постигна живот без “трябва”.

Как боли. Но не за болката ще пиша днес.

Тогава?

Вече забравих какво е да пишеш проза. Какво е начало, завръзка, развръзка; какво е роман.

Така ли просто всичко започва?

С един телефонен разговор, наситен с очакване за онова, което никой не смее да изрече; което е болка и болест и … край.

Снощи…

Вечерта, когато правехме планове за моя рожден ден, когато говорехме за изложбата на автомобили, която искахме да посетим, когато говорехме за тиха вечеря в тих ресторант… или за някоя сладкарничка с вкусни торти и фрапе… Тогава тя се обади, майка му… и  каза, че от няколко дни се чувства отпаднала и има температура – малко над 37 градуса. Направила си изследвания на кръвта… И се разплака… Той обеща да си тръгне. И тръгна…

Самотата ме изгаря. И тревогата.

И страхът.

Десет години… Отново ли всичко пак се повтаря?

Нова работа, нов живот… и нова книга, навярно.

Пак ли да моля съдбата за кръстопът? Пак ли – за ново начало… Не “начало” – от нулата да запълзя… за да купя живот и надежда…

Боли самотата – като никога. Тихо набъбва страхът.

Колко много горчивина се изля в тези няколко реда.

Не знам какво да правя. Думите трудно стигат до листа.

Толкова е рано.

10:54 часа.

Не искам да съм тук.

А къде?

Не искам да мисля за “къде”.

Не точно днес; не точно СЕГА.

Омръзна ми все за себе си да се питам; все за себе си редове да редя.

Омръзнах си.

Не искам да се питам правилната стъпка ли направих; по вярната пътека ли вървя? Или в моя лабиринт всички пътеки са еднакви? Всички ли водят до Целта. Или просто всички водят до Края.

Стигнах ли края си?

Колко абсурдно звучи. Днес просто пак остарявам с десет години и не искам друг мой близък днес да тръгне към…

Няма да го напиша.

Затварям очи.”

Слънцето наднича през тънките листи на алуминиевите щори. В стаята става още по-бяло. Стерилно самотно. Ели тръсва главата си – не може да си позволи твърде дълго да стои със затворени очи. Къдриците й се разбиват в тънката й шия, улавяйки достатъчно светлина, за да изглеждат почти огнени, а не черни, както някога. Гледа с широко отворени очи – толкова черни, колкото винаги са били. Паниката пълзи от белите ъгли. Все още необоснована, почти имагинерна.

11:30 часа

“Какво ще правя до 18:00 часа?

Щом не мога да пиша…

Щом не искам да пиша.

Целият ми ден ще мине в тази стъклена клетка. Мразя я. Моят живот. Новият ми живот. Мечтаният живот, за който се борих с последните сили, които ми бяха останали. За който платих с последните си пари, без да виждам пред себе си източник, от който бих могла да придобия нови…Не искам нов живот. Нищо не искам.”

И отчаяно захвърля новия файл. Настървено започва да чете съдебна практика по дело за клевета.

13:00 часа

“Денят минава.

Получих картичка от Анета и цялото италианско семейство. Почти се разплаках от щастие. Всъщност, разплаках се. Анета… братовчедка ми Ани… момичето, с което пораснах… Всяко лято се виждахме за по 10-15 дни в бабината къща или на морето… Две седмици, които изглеждаха вечност. Всяко лято започвахме игрите оттам, откъдето ги бяхме оставили – само добавяхме нови хартиени фигурки в дървената кутия от шах… Не помня кога беше последното ни лято. Помня само дългите години, които отминаха, без да се сетим, че съществуваме. Днес… тя беше тази, която ме накара да се усмихна и да бъда щастлива. Хубаво е имаш роднини, макар и цял живот живели в чужбина… Всъщност, километрите и границите не са причина за отчуждението. Те са само повода, който ни дава възможност да се скрием в пясъчните си дупки и да не се оглеждаме край себе си. И да не търсим чуждото присъствие. Не “чуждото”; “човешкото” присъствие.

Благодарих й. Макар да знам, че благодарността, написана с e-mail писмо не е онази благодарност, която бих искала да й изпратя.

13:24 часа

Обадих се на татко. Говорихме.

Пожела ми да напиша голяма и хубава книга – роман, пиеса или нещо друго. През времето, прекарано в мълчание, в стъклената клетка. Времето, обречено да бъде мъртво –по-добре нещо да роди.

Не знам какво да напиша. Дали ще напиша.

Или вече пиша?

Роман – за хората, които познавам и които се промениха през изминалите 15 години на демокрация?

Или пиеса – за изкуството, спонсорството и липсата на пари; за клишетата; за умората от блъскането в стени… През есента водих дълга e-mail кореспонденция със стар e-mail приятел. Странно е, колко близък можеш да почувстваш някого, когото не познаваш… та ставаше дума за парите и спонсорство, за авторски права и възможността да се публикува в Интернет пространството… да се публикува срещу заплащане пак от автора, не от читателя, не от издателя…

Тъжна действителност, в която всичко е наопаки… която не ти дава възможност да разбереш кой си; какъв си; какво струваш… И струваш ли нещо…”

Ели все повече усеща удобството от 24-часов достъп до кабелен Интернет. Влиза в пощенската си кутия и чете старите писма.

Дълъг спор за даренията и спонсорството, за липсата на законови облекчения и за вратичките, които все пак данъчният кодекс е оставил; за авторското право, за литературната критика, за правото и компетентността на редактора да редактира; за правата и задълженията на издателя; за разпространението… И за плащането.

Пръстите тичат по клавишите, галят мишката, сменят файловете. Колко е просто всичко… Ели чете старите електронни писма. Колко нелепо е всичко написано, колко мъртво стои в буфера – само място хаби. Не й се иска още да ги изтрие; да ги хвърли в нищото, където им е мястото. Още иска да ги чете; да вниква в тях; да търси отговори и развръзки… или може би драма, конфликт… Колко просто е всичко… Няма драма, няма конфликт.

“Колко е просто – плащаш ли си, ще те има. Не си ли плащаш – не.

И големите приказки за професионализъм – на автора, на редактора, на издателя – отиват по дяволите. Нали парите са от дявола?

Или може би не са?

Може би само въпросите без отговор са от Дявола.

Няма да е пиеса.

Не мога да пиша пиеси.

А и това, което прочетох в електронната си пощенска кутия не става за пиеса.”

Буквите изпълват страниците. Безцелни думи, случайни мисли. Буквите изпълват деня. Изгонват самотата и страха и правят съществуването поносимо.

Някъде скрито зад белия екран, безмълвно цъфти цветето, наречено icq; безмълвен вик към света; безмълвна връзка. Бързо летят пръстите по клавишите; бързо летят буквите към адресатите. Усмихнати и тъжни човечета помагат на думите да изразяват чувства. Картинки и слова – най-новата комуникация.

13:41 часа

“И Филип ме поздрави за рождения ден – пожела ми да съм здрава и усмихната. Надявам се да бъда…

Братовчед ми Филип. Момчето, което растеше, докато аз вече бях пораснала. Момчето, с което имахме толкова много общи неща – книгите, нощното четене, въпросите без отговор, поезията и измислиците; гоненето на знания… не, на познание… упорития труд; поставянето на цели… и може би… внимателното избиране на пътищата към тях…

…Поканих го на кафе и торта. Оказа се, че е твърде зает. Може би ще се видим по-късно; може би – в края на седмицата. Кой знае? А може би пак ще минат месеци преди да се чуем… Защо тъй лесно губя хората, които са ми близки?”

13:53 часа

Часовникът в долния десен ъгъл на монитора премигна и изхвърли още една минута в миналото. После още една и още една. Всяка от тях приближава вечерта и обещанието за празник. Не, всяка от тях отдалечава възможността за Нещо.

Толкова е рано. Толкова е рано още за отказ от наслада.

Ели трескаво търси информация в Интернет, който от необходимост започва да се превръща в зараза. Открива това, което я кара да се усмихне. Не с устни – само в ума си. Става по-бързо, отколкото е очаквала, столът пада към стъклената стена и със звън се удря в нея. Пръстите й беззвучно изтръгват електронната й връзка със света. Затваря вратата след себе си и хуква – почти уплашена от решението да напусне стъклената клетка… Не “клетка”… работно място, адвокатска кантора… място за изкарване на пари и престиж и всичко онова, което се очаква да бъде постигнато в живота…

Дърветата на парка хвърлят сянка по уморените алеи. Тревата зеленее между тях. Кучета и гълъби се гонят и вплитат своите пътеки в забързания ход на минувачите. Между листата се промъкват капки дъжд; изсъхват преди да паднат на асфалта. Децата тичат и пищят, заровили ръце и колене в земята.

Въздухът тежи, поел аромата на липи и цъфнали храсти. Хората се разминават като бързи влакове – всеки вкопан в коловоза си. И само някои се отбиват в някоя глуха линия. Там прекрачват в някоя друга Вселена. И грабват по нещо от скритите обещания.

Киното е лъскаво и тихо. Съвсем самотно занимание. Купуваш си билет и ако искаш – пуканки и семки – по желание.

Салонът е прохладен; потънал в полумрак и във мълчание.

Филмът започва.

Магията на екрана, голям колкото стена на къща, поглъща шестимата зрители, разпръснати като мъниста върху длан. Звуковите ефекти ги зашеметяват окончателно. Всички се озовават приблизително на три хилядолетия в миналото, когато битката започва…

17:30 часа

“Гледах “Троя”.

Една “Илиада” без богове.

И един твърде човечен Ахил.

Ахил… Винаги той е бил моят герой. Гибелен и горд. И самотен – нито човек, нито бог; съвършен, но смъртен… Бих искала отново да прочета “Илиада”. Сега, когато вече не съм дете.

Трудно ми е да пиша за Ахил и за “Троя”. Може би още не мога; може би вече не мога. Забравих изкуството на думите. Забравих силата им; забравих болката им и способността им да лекуват…

17:41 часа

Не мога да продължа… Не рецензията за “Троя”… Вече наистина не мога да пиша рецензии.

Не знам дали ще мога да напиша романа, който бих искала. Не знам дали бих искала. И дали още мога да пиша романи.

Все едно. Обещах си да пиша. Всеки ден по малко; всеки ден по лист, по два… по десет, както някога… Когато написах “Треви под снега”… Когато пишех по 20 часа на ден. Когато… Днес вече не мога. Толкова празна съм; толкова мъртва.

Мъртва… Мъртва не съм. Баба е мъртва… Баба, която ми носеше каните с кафе, докато пишех “Миналото в мен”… Баба, която оставяше подноса на бюрото, до пишещата ми машина и уморена присядаше на леглото. Слушаше чаткането на клавишите и кротко чакаше да свърша изречението, мисълта, страницата…

После тихо питаше: “Напредваш ли? Ако ти е трудно, поспри, не бързай… Това, което пишеш, 40 години е чакало, ще почака още някой ден… Важното е, че го пишеш.” И млъкваше смутена. Не искаше да се натрапва, а само да даде от себе си. И даде много. Даде спомените си и болката си и непримиримостта си. И усещането си за прошка, но не и за забрава. Даде ми тихото си присъствие и увереността, че това, което правя има смисъл… Понякога я питах иска ли да й чета написаното. Но тя не пожела. Нито веднъж, след оня ден, когато й прочетох ръкописа… После слизаше бавно по скърцащото стълбище и само понякога си позволяваше да ме подсеща, че е време за обяд или вечеря… Есента настъпваше. Листата жълтееха, слънцето също. После сложих точка на книгата и продължих да пиша дисертацията си… в бабината къща, в края на света… Не географски, а емоционално… там, където е покоят… Баба е мъртва и покоят го няма. И къщата вече не е накрая на света. Тя вече просто е моята къща, в която през лятото живеят родителите ми… в която доживяха дните си дядо и Ахим… В която написах и другите си книги… в която имах много и нищо… дали и този файл някога ще бъде довършен там; дали там ще бъде превърнат в роман… Или вече твърде много болка има там; твърде много “край”. И твърде малко тишина за ума е останала…

Как бих искала – да поискам… Да захвърля болката, страха, умората и онова, което прави живота ми счупен. Да се извая отново, щом трябва. Да продължа.

Клавиатурата пее в ръцете ми. Клавишите сами търсят пръстите ми и ги намират. Хубаво е да пишеш…

Пиша.

И споменът за онова, другото лято… преди… седем години ли станаха вече? Когато все още бях само съдебен кандидат и заедно с мотивите по наказателните дела пишех първата част на “Треви под снега”, почти изгони белите стени на мъничката ми кантора – отдалечи ги; издигна тавана… и стаята бавно се превърна в просторния хол на старата къща… Тогава дядо още беше жив; през деня пееше, а нощем хъркаше в съседната стая, чаткането на пишещата ми машина се опитваше да го заглуши. Липсва ми звукът на пишеща машина и онова усещане за писане, което дава тя – писането на думите върху хартия. Думите, които оскверняват листа. Тогава трябва да мислиш – за всяка буква, с която почерняш бялото; с която унищожаваш чистотата му.

Денят си отива – моят ден. И с него си отива младостта. За кой ли път мисълта, че времето си отива отравя празниците. Рождените дни; Новата година… Времето… Реката, която тече – от минало към бъдеще и нищо минало не се повтаря, защото всеки миг е уникален и всеки миг ни изпраща напред по реката; по правата на Времето… и ни доближава – с една крачка напред към Ентропията, която ще погълне всичко – личностите ни; света ни; цялата Вселена…

Или Времето не е стрела, насочена от минало към бъдеще?

Не е.

И младостта не си отива.

Може да съм луда – все едно – но не мисля, че някога ще остарея. Не мисля, че някога ще позволя на времето да се превърне в права, насочена от минало към бъдеще. Ще го завихря ли, за да го върна към началото? Ще го разпръсна ли на съставните му мигове – не знам.

Но знам – ще се усмихвам – каквато съм.”

17:47 часа

Горещо и задушно.

Работният ден е свършил. Започва да става шумно.

На масата в дворчето седят трима души. Поръчват си бира и вечеря. Говорят все по-разпалено; все по-високо. Думите им преминават през крехката преграда на прозореца и на отворената врата на кантората. Горещо и задушно е.

“Затварям вратата.

Затварям и сайта на Словото.

Пред очите ми е “Троя”.

Битката. Красотата на телата, движенията на мускулите, боя.

В който няма красота.

Сблъсък, тактика, хитрост… чест, смелост, безумие, умение, гордост…

Има красота. В съвършенството да убиваш.

Ахил… странна роля за Брад Пит.

Младост, невинност и гняв… Не, не “оня гибелен гняв”… друг. Гневът на човека, искащ безсмъртие – не чрез родството си с боговете; не чрез поколението, което ще остави, а чрез смъртта; чрез умението да сее смърт; да побеждава; чрез съвършенството на война.

Ахил… не оня, от “Илиадата” на Омир. Един по-млад и невинен Ахил. Един Ахил, създаден от един по-зрял и натежал от убийствени битки свят.

Странно, не мога да спра.

И да продължа не мога.

Бягам. Там, където мога да се скрия; където още чакам да открия връзка; дори еднопосочен вик да е – там някъде, където мога да изхвърлям болката и стихове, които няма кой друг да прочете.

Интернет.

18:13 часа

Как яростно съм писала през последните минути.

Дори не съм видяла, че мой познат е седял на масата в дворчето. Все едно. Отдавна знам, че се разминавам с реалните познати и познанства.

Излизам от форума на “Словото”. И бързо пиша отговор на отговора на стиха ми:

“Усмивката си ти ми подари.

“Обичам те” – как хубаво звучи.

Очите ми те гледат със закачка.

Остана ли ти дъх?

Ела към мен – поне на крачка…”

Изпратих стихчето. Затворих файла. Отидох си.

До утре.”

Ели заключи кантората. Премина през огледалния коридор и се сбогува с многобройните си отражения. Тук парче от лице; там – цял сноп къдрици. После джинси, кожен колан, над който наднича гол пъп, потънал в плосък корем … бели сандали накрая…