18.06.2001
Сама съм. У дома.
Един ден след катастрофално изгубените избори. Два дни след като остарях с още една година.
Изпълнена съм с енергия и оптимизъм. Странно, но силата извира от всяка моя клетка – ще ме взриви.
До вчера бях хипнотизирана от отчаяние и скрита болка.
Като птица пред лицето на змия – стоях, забравила, че мога да летя.
Змията отвори устата си… Не бе змия…
Беше моят народ.
Тъй дълго лъган – излъган бе пак…
. . .
Сама съм. У дома.
Летя – залепнала за фронта на ударната вълна на взривените си емоции – къде ли ще ме сплеска? Кога ли?
Ще се събудя ли?
Ще се събудим ли?
Мълча. Само оптимизмът ми звъни, пулсира, удря се в стените на всяка моя клетка и ме буди.
Ще се събудим. Сами.
Това научих през тези 12 години…
Никой не може да бъде събуден. Никой не може да бъде освободен. Никой не може да бъде направен, променен.
Никой… Ако сам не реши – да бъде друг; да бъде свободен; да бъде…
. . .
Събудих се – с омекнали от довчерашната болка мускули; с олекнала душа; с отворени очи – впити в бялото на Утре.
Утре е.
Там някъде, захвърлено в краката ни, стъпкано, потъпкано, изритано встрани… е бъдещето ни.
Което, пак нас чака.
Добре, така да бъде.
Ще градим.
. . .
Бях искала…
Как бях искала животът да бъде без враг и без битки.
Не е.
Така да бъде.
Ще летим.
Дори с пречупени криле и изгорели.
Дори и без криле ще полетим.
И ако трябва – пак ще има барикади.
Пак ще бдим. Ще будим нощите.
Ще тревожим – затлъстелите съвести.
Ще крещим – докато проглушим онези, останали без съвести.
Ще рушим – онова, което оставя ни без съвести…
И отново ни изправи на прага на бездната.
Не искам да гледам надолу. Не искам да гледам напред.
Нищо.
По-силни станахме.
Ще продължим.
