толкова дълго ми липсваше, толкова „винаги“, че те запълних с представата си за теб сега не мога да си спомня каква беше истинската ти същност сега не мога да те намеря – истинска
разпръснати камъчета по пътеката към себе си разпръснати трохи към теб
*
разкъсани линии е лицето ти – буря в небето
*
късчета спомени, мигове, в които стоим – замръзнали, без премигване – късчета спомени, мигове, които градим… светят в тъмното изстиващи въглени – звезди в бъдното изтлели мъглявини неродени светове и поеми – как да различим случването от искането ни да се случим…
градим градините на непослушанието градят оградите на отрицанието отричането на бунта, на отчуждението и отчаянието нищото на забвението и всичкото, което е вън
сградата на незнанието е завършена… съвършенство на затъмнението – на онова, което не искаме; на онова, което ни срутва…
падат ракети – спагети от тела… и намерения
падат думи – куплети от неизмислени сътворения – взривени възмездия и въжделения на поети
Наскоро получих от Огнян Стамболиев електронното издание на най-новата му книга – „Запленени от сцената“ с подзаглавие „Портрети на оперни артисти по повод 75 годишнината на Русенската опера“, заедно с кратка анотация, от която, както и от заглавието, става ясно, че тя е посветена на творците, работили за операта в Русе, един от водещите български музикални театри, по повод нейната 75-годишнина.
Да кажа, че обичам Русенската опера, е малко! От ранното си детство съм пленена от оперното изкуство.
Музиката на оркестъра, живият глас на солистите – буквално резонираха в детската ми душа и я правеха огромна и безгранична! Може би точно в салона на този оперен театър се влюбих в човешкия глас, защото именно там усетих неговата сила и способност да се отделя от своя материален носител, и – превърнат във въздушно трептене и емоция да променя и възвисява. Тук усетих силата на мига и неговата единственост – в противовес на изкуството, уловено и замразено в записа, направен преди години – онова „завинаги“, което струеше от плочите със записи на Енрико Карузо…
Може би затова тази книга е толкова ценна, лично за мен, и – без съмнение, за много любители на музикалното и изпълнителско изкуство. Между кориците й са събрани десетки статии и студии на Огнян Стамболиев, писани през години и десетилетия за дейци и творци, изградили и вградили себе си и таланта си в Русенската опера.*
Композицията на сборника е разчупена и многопластова. Изградена от четиринайсет неравни като обем части, тя преплита времевите и професионалните рамки, в които са поставени героите на своеобразното повествование, или – късчетата от мозайката, която рисува портрета на театъра – единен в своята неповторимост и протяжност през десетилетия, епохи и поколения.
Поколения… Това е разковничето – поне за „времевата“ рамка.
Огнян Стамболиев поставя портретите на оперните изпълнители – певци в пет раздела – „Основателите“ – с три обширни статии-портрети на Кирил Кръстев, Пенка Маринова и Николай Здравков – едни от най-ярките таланти, но и първи, дошли с изгрева на музикалния театър в Русе.
Следват творците от „Първото поколение“, „Второто поколение“, „Третото поколение“ и „Четвърто поколение“…
Ще бъда изчерпателна, като спомена имената им. Много от тях – от трето и четвърто поколение съм слушала и обичам като изпълнители… за други съм слушала… истории, като приказки.
И така – книгата ни запознава с първото поколение – Косьо Лунгов, Величка Кирова, Никола Абаджимаринов, Стефан Георгиев-Хернани, Тодор Маринчевски, Христо Крондрев, Алексей Милковски, Николай Гаубич, Никола Николов и Кирил Захариев, Брилянта Кеворкян, Елисавета Йовович…
А след това и с второто, по-младо, но за мен все още „легендарно“ поколение – Евгения Бабачева, Иван Димов, Неделчо Павлов, Ана Георгиева, Йорго Стефатов, Елевина Стоицева, Борис Цветков, Атанас Ананасов, Ана Ангелова, Тодор Бонев, Маргарита Праматарова-Радулова, Спас Венков, Мария Бохачек, Снежина Якимова, Михаил Мартинов, Надя Харитонова, Неделчо Деянов, Асен Селимски, Цветана Тодорова, Добрин Маников, Мими Николова, Михаил Петров, Милко Касабов, Маргарита Начева, Косена Кирова, Люба Вълкова…
Огнян Стамболиев не пропуска вокалните педагози, като отделя специална статия за заслугите им за формиране и издигане на таланта на певците и хористите.
Тази глътка въздух може би е необходима за читателя, за непредубедения любител на музиката и операта – защото понякога сме склонни да забравим, че зад прожекторите на сцената, зад аплодисментите и цветята, зад ласкателствата на пресата – стоят труд, дисциплина и отдаденост да изкуството – понякога до крайно изтощение, напълно.
Следва „парадът“ на третото поколение – Евдокия Здравкова, Мария Венциславова, Златан Маринов, Роза Митова, Стефан Димитров, Пенка Дилова, Марин Илиев, Иван Добрев, Кунка Кузманова…
И тук, в средата на сборника, авторът поставя режисьорите. В петата част, „Режисьорите“, той представя с шест обемни, тематично обединени статии Драган Кърджиев, Петър Райчев, Стефан Трифонов, Евгени Немиров, Димитър Узунов и Михаил Хаджимишев.
За да продължи с най-„видимите“ представители на оперното изкуство – изпълнителите от четвърто поколение – Виолета Шаханова, Иван Стоев, Иван Консулов, Стефка Евстатиева, Евгени Ганев, Стоян Стоянджов, Анамари Папазян, Йоланта Николаева, Константин Янков, Галя Горчева, Александър Динков, Димитър Кюркчиев, Емилия Ботева, Валентин Пейчинов, Красимир Куртаков, Любомир Дяковски, Аделаида Якимова-Фурнаджиева и Венцислав Атанасов.
Отново авторът прекъсва триумфът на артистите, за да представи пред читателите онези, които синхронизират и водят музикантите в лабиринта на музикалното произведение – диригентите. Самото заглавие на седмата част въплъщава авторовата оценка за онези, чиито творчески портрети рисува – „Диригенти от световна класа твориха в Русе“.
Не, не всички те са вложили целия си творчески и жизнен път в темелите на Русенския музикален театър, но тяхната палка е давала живот на едни от най-ярките постановки, дарили поколения русенци с щастието да съпреживяват музиката с част от елита на световното изпълнителско изкуство. Тук виждаме имената на Константин Илиев, Добрин Петков, Любен Пинтев, Михаил Ангелов, Руслан Райчев, Борис Хинчев, Димитър Манолов, Ромео Райчев, Веселин Байчев, Иван Филев, Георги Димитров, Милен Начев, Георги Чапразов и др.
Интересно и някак съвсем „безсистемно“ е прекъсването с осма част – „Моцарт на русенската оперна сцена“, в която са включени само две статии – за дейността и творческия път на Пламен Карталов и Иван Кюркчиев,
Следва още една „оскъдна“ откъм брой на статиите част, но богата със съдържанието си и нагнетената емоция от докосването на читателя до личностите двама изключителни творци – в деветата част на сборника Огнян Стамболиев представя два разговора – интервюта с композиторите Парашкев Хаджиев и Константин Илиев.
И отново се връщаме към онези, не са в центъра на музикалната постановка. Този път те градят нейния фон, и това са представените в десета част творци – „Оперният хор и хормайсторите“ – Илия Илиев, Томина Сидова и Стелияна Димитрова.
И от тези, които са в „периферията“, авторът ни връща към „двигателите“. Те, отново са невидими за зрителя, но без тях не би имало опера. И Огнян Стамболиев ги събира в единайсетата част на сборника –„Трима градители на музикален Русе“ – това се директорите Георги Чендов и Михаил Кътев и маестро Христо Дюлгеров, както и младите диригенти Евгени Димитров и Арто Чифчиян.
Следващата част е посветена и носи надслов „Второ поколение режисьори“.
В нея са се запознаваме с творческите биографии на Константин Димчев, Цветана Андреева-Прохазка, Веселина Манолова, Ваня Бъчварова и най-младият, Теодор Стамболиев
Няма театър без сцена, няма сцена без художник. И в предпоследната част виждаме словесните портрети и отдаденото внимание на „Художниците“. В две статии са представени щатните творци на четката Иван Попов и Петър Попов
Последната част е озаглавена „Малко история“ и съдържа две кратки статии – едната разказва предисторията на двата стълба на музикалната сцена в Русе – операта и филхармонията, а другата е биографичен портрет Александър Йорганджиев, когото авторът нарича „Бащата на музикален Русе“.*
Това изчерпва описанието на формалното съдържание на книгата.
Отвъд него е собствената емоция на спомена от конкретна постановка или преживяване, свързано с нея, на любовта към музикално произведение, на онова звучене на ариите на любими персонажи и изпълнители, което носим в съзнанието си… Отвъд него е и емоцията на автора, който ни въвежда в един отминал свят, но и в онова, което този свят ни е оставил – жив театър, жива сцена, на която изявяват таланта си нови поколения музиканти, художници, режисьори и певци.
Огнян Стамболиев не е просто „зрител“, нито само „хроникьор“ на тази история. Неговият жизнен и творчески път е дълбоко свързан с по-новата съдба на Русенската опера. И – като пиша „съдба“ – това не е пресилено. Най-близките му хора са част от плътта и духа на Русенската опера – сопраното Виолета Шаханова и диригентът Теодор Стамболиев. Той пише за операта и оперното изкуство, за сцената и нейните герои със страст и разбиране. Не, той не е „зрител“. Не е и „участник“ в събитията. И тази негова позиция е уникална и дава на читателя своята неповторима същност – едновременно обективна, но и много съпричастна… Защото за Изкуството може да се говори само по този начин; защото Изкуството може да се преценява само така.
Да спомена в своя обзор всички имена, събрани от Огнян Стамболиев в новата му книга „Запленени от сцената“, посветена на 75-годишнината на Русенската опера е моят начина на изразя уважението, възхищението и преклонението си пред хората, дали своя принос към развитието на великото изкуство на операта и за просперитета на музикалната сцена в родния ми град.
В заключение – пред читателя е един много сериозен труд, който не се изчерпва със селективната дейност при подбора на включените произведения, писани през годините – сама по себе си „оценка от перспективата на времето“ за статиите и приносите на творците, споменати в тях, за изграждането на яркия портрет, който авторът представя.*
Освен живот като електронно издание, книгата излиза и като печатно издание на изд. „Авангардпринт“ – Русе, с финансовата подкрепа на Община Русе, Програма „Култура“ – 2024. Използвани са снимки от Фото Ставрев, Иван Цонев, архив на Русенската опера, на д-р Веселина Антонова и личен архив на автора. За корицата е използвана снимка на Владимир Петков.
И, преди да завърша тази статия, с която искам да сближа читателя с новата книга на Огнян Стамболиев, ще цитирам няколко изречения на рецензентите на изданието проф. д-р Боянка Арнаудова и проф. д-р Румяна Каракостова:
„Запленени от сцената“ представя мащабна панорама на десетилетията, в които Русенската опера, принципно на високо художествено ниво представя и класически шедьоври, и образци на съвременното оперно и балетно, включително и българското, творчество.
И наред с документалността и обективността, особено ценно качество на книгата е и включването на лични спомени и впечатления, благодарение на което авторът постига емоционални описания на събитията. Опитен и компетентен наблюдател на случващото се в Русенската опера, Огнян Стамболиев цели на базата на богата документация, посредством концептуални фрагменти от историята й, включително на собствените спомени, разговори и контакти, да очертае магистралните линии в развитието на театъра.
Което придава специфична оригиналност на текста и предизвиква още по-голям интерес към многоцветното описание на събитията и атмосферата в града, на важните фигури, които с любов, талант и всеотдайност са градили Русенската опера в продължение на 75 години.“
Проф. д-р Боянка Арнаудова
„Замислена като своеобразна антология от творчески портрети на забележителни артистични фигури, основно: солисти, диригенти, режисьори, сценографи, хормайстори и „директори – градители“ (според сполучливото авторско определение), възприемани през годините и като разпознаваема емблема на Русенската опера, книгата на Огнян Стамболиев несъмнено респектира, както с многопрофилния си обем, така и с достойната за днешното му посвещение сериозна изследователска рефлексия.“
Към творчеството на Пламен Легкоступ ме насочи едно интервю по повод неговата 66-та житейска година, в което той отговаря на въпроси на Венелин Терзиев. Интересните въпроси предизвикват интересни отговори, които провокират нови въпроси и водят към размисъл.
И така, това интервю, публикувано в бр. 2/2025 на сп. „Картини с думи и багри“ отвори за мен портал към творческия свят на художника.
А знаем, че всеки художник има своя концепция за света и представянето му чрез изказа на визуалното изкуство. И всеки разговор с художник, всяко говорене за художник – без визуална препратка към неговото творчество би бил недостатъчен.
Риба Катцалкоатъл
Да, когато говорим за Пламен Лекхоступ, или с него – не може да не стане дума за рибите – те присъстват като елемент, или като основен образ/обект в голяма част от живописните му платна и графични фантазии. А те са сложни светове, които изискват от зрителя внимателно вглеждане в детайла, в многопластовата перспектива, в композиционното решение.
Абсент, акрил върху платно, 60х80 см.
Виденията, родени в сънищата и опиянението – отражение на света и вплитането ни в него. Градската среда, със своите проблеми на пренаселеност и доминация на машината над индивида, пейзажът, с основните си характеристики – море-небе-слънце; триизмерността на битието – над-върху-под с намигване към баснята „Орел, рак и риба“… Всичко това съществува едновременно в тази декоративно съвършена творба!
Алхимия на движението
В „Алхимия на движението“ споменатите теми са детайлизирани. В дълбочина е представено сърцето на машината – обществен организъм, в което се помещава и нашето съкровено „Аз“… Рибата проговаря с философията на взаимосвързаната общност, в която изгубваме индивидуалността си. Не знам защо, но тази картина странно ми напомня моята представа за цивилизацията на джосерите от научнофантастичния роман на Дейвид Брин „Войната на ъплифта“ – онези сборни същества, подчинени на една част от себе си, която ги лишава от свободна воля.
Много красиви, изящно изградени творби са „Зеленият път“, Дървото и „Под червеното слънце“, които също тематизират урбанизацията, но дават и насока за нейното преодоляване чрез свързването на човека и изградената от него среда с природата – дърво, океан, слънце, цъфтеж…
Зеленият път
Дървото
В първите две платна е загатната идеята за завръщането и сливането с първичните елементи на природата.
В третото тя е развита напълно – в дълбочина и в детайли.
Под червеното слънце
Съществена част от житейския път на художника е свързана с пребиваването му в Китай и взаимодействието му с китайската култура и обществена традиция.
Тази „следа“ лесно се открива в някои от платната му:
Китайска антична керамика
Видно е обаче, че индивидуалният авторов почерк не се подчинява на външни параметри.
Онова, което движи творческите му дирения се индуцира от вътрешните измере-ния на духовността и естетическия усет.
Следващите две творби красноречиво илюстрират това. В литографията „Духът на виното“ керамичните съдове, които изглеждат основен елемент на изображението – като обект и композиция, всъщност, нямат значение; нямат значение за духа на изобразеното – онова, което е есенцията на творбата. Съдът остава външното, необходимата обвивка, плътта… И няма никакво значение дали тя носи белезите на античната китайска, или античната гръцка керамика… Защото „героят“ на изображението е олицетвореният Дух – онова, което ни кара от древността до днес да забравим ежедневното и да потънем в мечтаното.
Духът на виното – литография, 80х100 см.
Ин и Ян
И така, символът Ин-Ян, свързан дълбоко с китайската митология и философска мисъл запазва уникалния авторов почерк, а керамиката, избрана да изгради натюрмортната рамка на живописното платно, или литографския отпечатък върху хартия, остава изненадващо еднаква като форма и декоративно решение.
Следващите три изображения са доказателство за константен естетически изказ, който преминава през различни жанрови решения, за да запази автентичността на авторовата естетика.
Владетелят на виното, сериграфия
Антични съдове, сериграфия
Градът на Драконите, литография
Габриела Цанева, сп. „Картини с думи и багри“, бр. 2/2025
Галерия „Любен Гайдаров“ – Перник подготви и представя между 11 март и 11 април 2025 г. юбилейна ретроспективна изложба на Михаил Деянов по повод 90 години от рождението на художника.
В редакцията получихме чрез Първолета Маджарска 75 фотографии на Андон Тацев с картините от експозицията, както и кратък текст, представящ автора:
Михаил Деянов е роден на 16 февруари 1935 година в с. Райлово, Пернишко.
Първоначално работи в рудник „Ал. Малинов“, после в рудник „Република“.
През 1959 г. става сценичен работник в Двореца на културата в Перник, след това в бюро „Естрада“ и МК „Ленин“. Приет е за член на СБХ през 1973 г., но участва в общи изложби още от 1960 г.: в София, Габрово, Благоевград, както и във всички окръжни изложби на групата на художниците в Перник. Носител на орден „Кирил и Методий“ II степен.
Негови творби са притежание на НХГ, СГХГ, държавни и общински галерии в страната: Велико Търново, Кюстендил, Добрич, Перник, галерии в Полша, както и в частни сбирки.
*
Зад тази скромна биография се крие деликатно, изящно творчество, което можем да докоснем чрез майсторските фотографии на неговите картини.
Първото, което прави впечатление, е техният общ колорит – землистоземен, с немного различни нюанси, той ни води към корените на живота, към корените на твореца и неговия приказен свят, взел своето вдъхновение от магичното и фолклора, но и от делничното, онова, което често пренебрегваме като тема за изкуство, защото ни се струва твърде маловажно:
Изпъстрени с багрите на природата, намерили своята форма в пейзажа и ритуала на мирния труд, те ни връщат към едно забравено време, или към идиличното настроение на спомена, стремежа, мечтата – по нещо, изгубено завинаги.
Приятно впечатляват и флоралните мотиви – дървета, цветя, треви, житни култури, слънчогледи, вплетени меко в извивките на хълмове, следващи ритъма на човешките дейности…
Тук се променя и нюанса, и общото настроение на творбите – зелено-сините тонове започват да надделяват над червено-кафявите, но общото усещане за свързаност със земята остава…
Без съмнение, поантизмът е един от характерните белези в творчеството на Михаил Деянов, видно от изложените платна. Но неговата експресия като творец не се изчерпва с фрагментарността на това течение в импресионизма.
Много топлина и цялостност можем да видим в пейзажите му, както и в натюрмортите и декоративните фрагменти.
Макар да остава верен на основната тематика в творчеството си, той я представя с различни изразни средства, което е видно, напр. от следващите две платна:
До голяма степен те си приличат – като тематика и като обща постройка, но всъщност, виждаме един различен творчески подход.
Във втората картина се усеща геометричната обвързаност между пирамидалните хълмове на заден план и геометризацията в короните на дърветата и човешките фигури на среден план, включително цилиндричното решение при подреждането на селскостопанската продукция на преден план.
Един лабиринт, в който авторът ни приканва да го последваме.
*
Вероятно, за всяка ретроспективна изложба е характерно разнообразието.
Виждаме го и тук. Разнообразие в изразните средства, разнообразие в обектите на изобразяване, както и в развитието на вътрешното естетическо чувство на автора.
Без съмнение, различна естетика.
Но палитрата остава непроменена в същността си.
Абстрактните форми следват своя ритъм, като запазват основната композиция на пейзажа, както и основната тема на художника – връзката, взаимодействието, преливането на човека и природата. Търсенето и представянето на онази спойка, която ги прави неделими. Това именно виждаме в горните две картини.
*
Друг щрих към портрета на художника представят следващите три платна.
Абстрактното в тях е изведено в друго ниво. Тук можем да говорим за мозаечно или касетъчно пространство. В него са затворени образи и идеи. В него е заключен зовът за разчупване и простор.
Много различни като тема и обект на изобразяване, тези картини правят мост между пейзажа и натюрморта, като запазват естетиката на твореца. Можем да ги наречем „Човекът и градът“ – с цялата гама на зависимости, обвързаности и влияния.
За да заявим: Нещо дълбокоболезнено има в тези затворени пространства. В нашето циви-лизовано затворено пространство. Извън декоративно-примитивистичното, те говорят за духовна недостатъчност, за нужда от разбиване на стереотипа и свобода.
*
Може би тази свобода е потърсена и намерена в другата техника, близка на твореца – акварелът и сухия пастел, които дават онази ефирност на изображението, която липсва на акрилните и маслените платна.
Тук виждаме онази ефирност на обема, която ни позволява да усетим трептенето на въздуха в горещото пладне – огледалото на маранята прави пейзажа подвижен, почти като приказен сън – той само загатва формите, без да дава перспектива и плътност.
Тази лекота на художествения изказ можем да намерим и в други рисунки на автора. Във всички тях доминира меката палитра и онова мечтание на поета, което остава отвъд образа, отвъд разказа – достъпно само за въображението.
Абстрактната форма, различният ракурс – провокират нагласата на зрителя и я запращат към незримото.
В този акварел, както и в някои от платната на художника можем да видим влиянието на кубизма при разлагането на формата и бягство от предметността.
В заключение – пред нас се представя един оригинален творец, който с различни изразни средства успява да стигне до възприемащия и да му отвори своя приказен свят, в който човекът, неговия труд и взаимодействие с природата се вплитат в природните стихии и онова, за да се разпаднат на съставните си елементи, от които художникът пресътворява света със свой собствен визуален език.
Габриела Цанева
снимки на картините Андон Тацев
информация за изложбата и автора Първолета Маджарска
Изложбата на Богдан Богдев и Венелина Петкова за първи път е представена през август т.г. в Арт салон на радио Варна, във Варна, а на 17 декември се състоя вернисажът в столичната галерия „Сердика“. Анонсирахме събитието в онлайн изданията на бр. 3/2024 и бр. 4/2024, но тази сплав от различни в своите корени и изразни средства изкуства, които имат сходен резултат, една конвергенция на изкуството, заслужава да бъде разгледана внимателно и коментирана отделно.
В „Състояния“ по фин и необичаен начин присъства и предметност, но в основите си има изключително абстрактна същност. Домакините обявяват, че в експозицията „няма политика, екология и социален привкус“, а „всичко, което виждате или не виждате, се е случило дълбоко в интимния свят на съответния му автор, свят отвъд основните определителни маркери на съвременното „социално живо-тно“. И добавят, че тук не можем да търсим „красиви пейзажи или букети цветя“, но това не означава, че е лишена от известна сантименталност.
В съвременната японска калиграфия Шодо всеки знак е и символ, който може да се разчлени на смислови части, излъчващи голяма доза поетичност.
Монохромният абстрактен експресионизъм, възникнал в САЩ след Втората световна война, засяга разпознаваемата предметност, но и трансцедентната същност на символа, като може да навлезе в „без-образността“ – там, където съзнанието се опитва да остане голо или да се разсъблече до себепознание.
Авторите не търсят невъзможна уникалност, тяхното въздействие е ефимерно (В. Петкова) или неопределено (Б .Богдев), и отново – плод на търсене на автора из собствените му интимни кътчета на съзнанието.
Една изложба със силно изразен философски момент, който витае някъде отвъд, отгоре, отдолу, иззад самите творби. И в същото време – фриволна.
В настоящата статия ще ви представим творческите биографии на художниците, защото това, което сме днес, е функция на пътя, който сме изминали.
За художниците
Венелина Петкова е родена във Варна. От 1998 г. живее в София, където следва Връзки с обществеността и магистратура „Изкуства и съвременност“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Записва и квалификационен курс „Арт-терапия“ към НБУ.
Културата на Далечния Изток я привлича от малка, отначало наравно със света на западното изкуство, а в зрялата й възраст надделява.
Това привличане определя страстта й към суми-е източната рисунка с туш и Шодо – японска калиграфия или още Пътят на четката. Практикува повече от 5 години – първо със сенсей Мичико Имаи (Япония), а от две години със сенсей Хекиун Ода, японски майстор на четката от най-висок ранг. В момента В. Петкова притежава степен Специално кю по Шодо от японската школа ШоДжинКай.
През 2021 г. излиза от печат дебютната й книга с хайку поезия, кратка проза и 50 авторски суми-е и шодо илюстрации „Бели петна“, а през 2023 втората й „Книга против мигрена – къси разкази“, изд. Ерго. Илюстратор е на два броя на сп. „Кула, Казанлък“. В момента подготвя третата си книга авторски текстове, суми-е илюстрации и калиграфия.
*
Богдан Богдев е роден в Балчик, израства и учи в Добрич. След година следване в УНСС, София, през 1998 продължих образованието си в Ню Йорк, където завърших бизнес администрация в Барук Колидж. Работи три години на Уол Стрийт, но без особен успех. Успешна, обаче, се оказва срещата му със световното модерно изкуство. Често посещава – МоМА, Метрополитън, Гугенхайм, Уитни, като не и малките алтернативни места в Трайбека и Бруклин. От години харесва графиката, калиграфията и джаза, но когато вижда творбите на Франц Клайн, Мадъруел и Сай Туомбли тези стилове се сливат и разбира как иска да се изразява.
„Импулсът беше внезапен и категоричен. За няколко месеца натрупах стотици рисунки и скици с акрил, туш, мастило и пастел в най-различни формати. В първата си изложба „Азбука на жеста“, показах малка част от тях (6-26 юли, Клуб на архитекта, гр. Варна, 2022 г.). Втората ми изложба е съвместна с Венелина Петкова – „Състояния“ (Арт салон на радио Варна, 22 август-5 септември, 2024 г.). В нея по примера на арт движенията Бокуджинкай (човек на туша, Япония) и монохромния абстрактен експресионизъм след Втората световна война (САЩ), абстракция, далекоизточна калиграфия, предметност и философски поглед общуват помежду си.“ – споделя младият творец при представянето на изложбата.
За изложбата
В светлото пространство на галерия „Сердика“ в първия миг зрителят е стъписан – всички картини на пръв поглед изглеждат като рисувани от една ръка – почти напълно монохромни, черните линии и петна върху платната и хартията контрастират с бялото в залата.
худ. Богдан Богдев
Хаос от форми и линии, от фигури, които крият в себе си смисъл… или пък не? Може би зрителят трябва да ги изпълни със своя собствена мисъл… Не, тези линии не са образ на думи, не носят друго, освен освободения дух на художника.
И, макар да познавам творчеството на Венелина Петкова – почерк, който трудно може да сбърка, объркана съм… Почти тревожно търся нейните платна, нейните рисунки.
После виждам червения й печат, там долу, в левия ъгъл… И усещам в нагърчения релеф на хартията викът на емоцията, изсушила черната следа на туша, попила петната на срещата му с бялото на целулозата, потръпнала от досега с хаоса на изпръсканите капки.
худ. Венелина Петкова
Вече не може да се сгреши усещането за изкуство на двамата – толкова еднакво на повърхността си и толкова различно в дълбочина.
худ. Богдан Богдев
Дали защото и двамата са родени край морето, или защото морето е мерилото ни за дълбина, но то присъства осезаемо в тази експозиция – делнично-предметно, при Венелина Петкова, по-неуловимо при Богдан Богдев.
худ. Богдан Богдев
Изящната техника на източния туш прави нейните картини над-временно-мистични, но и съвсем осезателно-близки…
худ. Венелина Петкова
Боси стъпки преминават по мократа повърхност на листа, за да оставят следата на своето търсене, затворени в кръга Аз-а.
Тръстиков шум под кръглата Луна – навън е бяло, колко бяло!
худ. Венелина Петкова
Тялото на йероглифа преминава през пейзажа – като танцуващ вихър, като крило на птица… Което ни води към абстрак-цията на Богдан Богдев – скрита същност, или дом за духа? Така крехка, изгубила равновесието си е неговата структура – небрежно нахвърляна, уморена…
худ. Богдан Богдев
Някъде едва загатнато, другаде крещящо ярко е влиянието на Франц Клайн върху графиките на Богдан Богдев, но все едно как – неговата естетика е приета и осмислена от младия художник, за да създаде собствения му свят, който органично се вплита в света на Венелина Петкова.
Гневните плътни линии на абстрактния експресионизъм Богдан Богдев се впиват и вплитат в сенките и липсващите обеми на Венелина Петкова…
Странно съчетание, в което линиите едновременно задраскват гневно съществуващото и създават нови, почти безплътни форми от нашите липси.
Рядко може да се наблюдава толкова хармонично съществуваща симбиоза между двама творци.
худ. Венелина Петкова
худ. Богдан Богдев
Нека пожелаем успех на творческия тандем и вдъхновение в индивидуалния път на артистите към съвършеното изразяване и общуване със зрителя!
Габриела Цанева, редакционна статия, сп. „Картини с думи и багри“, бр. 4/2024
Винаги с удоволствие чета поезията на Павлина Петкова, но най-новата ѝ книга е повече от великолепна! Няма стих, който да не е точно на мястото си и да не е в хармония с цялото. Поетичната сбирка отново излиза със знака и графичното оформление на пловдивското издателство „Астарта“, този път под редакцията на Красимир Манев, а деликатните илюстрации са на младата Пламяна Георгиева.
Композицията като че ли следва естествения ритъм на живота, към който се придържа и поетесата, за да изгради дома на своя полет. В основата му е най-кратката поетична форма, която дава името си на първия раздел, „Апева“, и с която започва пътешествието към космическите висини и дебрите на духа; към непознатото и непознаваемото, към делничното, което прераства във философия и към прозренията, които дават силата си насъщния ден.
Когато чета апевите на Павлина Петкова усещам духа и естетиката на хайку – два жанра, в които тя има своите безспорни успехи, но които са и богатото поле на нейното творческо търсене.
Следват „Ситнежи“, сполучливо наречени от авторката кратки поетични форми, в които също се усеща силно далекоизточната естетика. Останалите три раздела в стихосбирката са по-скоро тематично, отколкото определени жанрово определени – „Любовта в мен“, „Сезони“ и „Галак-тически светове“.
Тръгвайки от най-кратките поетични форми, в които се вмества само един миг на душевен трепет или фрагмент от пейзаж, Павлина Петкова минава през горнилото на любовта – в цялото ѝ многообразие, във всичките ѝ нюанси, през всичките сезони на човешкия живот, за да стигне до космическите висини, до вечните въпроси за смисъла на живота и сътворението, за доброто и злото, за пътя, който вървим и за следата, която оставяме. В тази, последна част на стихосбирката, виждаме най-ярко таланта и дълбочината на поетичния заряд, който носи автора в себе си – една развиваща се във времето и пространството магия!
Габриела Цанева, сп. „Картини с думи и багри“, бр. 4/2024
Габриела Цанева е български поет, писател и издател. Родена в Русе, завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ със специалност "програмиране". Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор" в областта на техническите науки. Работи като журналист във вестниците "Народно земеделско знаме" и "Земеделско знаме" и като гл. специалист по хроматографски анализ. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия до 2019 г. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2012 г. става редактор във в. "Литературно земеделско знаме". През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit и започва да издава "Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства. Библиография: Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме", електронните списания "Литернет", "Нова социална поезия", "Нова асоциална поезия", "Хайку свят" и други. Публикувани книги - „Миналото в мен“ (документална повест, 1994, 2010, 2019, 2020) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998, 2019) „Треви под снега“ (роман, 2000; 2020) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; 2020) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; 2011) „Шофьори“ (новела, 2008) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; 2021) „Състояния“ (хайга, 2013; 2020) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; 2021) „Високосният ден“ (лирика, 2018; 2020) „Живота в стих събрах“ (сборник, 2019; 2020) „Стъпки по пламъци“ (лирика, хайбуни 2019; 2020) "Толкова е рано" (роман 2020) "Оскъдни дни" (лирика, 2020) "Нощта на щурците" (лирика, хайбуни, хайга 2021), "Кръстопът на сънища" (лирика, хайбуни, хайга, 2022), "Зад гърба" (лирика, хайбуни, хайга 2023, 2024), "Живея със седем котки. Ренсаку 100 хайку" в съавторство с Димитър Анакиев (хайку, хайбун, 2023), "През погледа ми" (литературна критика, коментари, обзори, есета, 2023, 2024)
Габриела Цанева / Gabriela Zaneva 