Мракът лепне върху всяко вдишване,
тежи похлупакът на дома,
и търся в тихите въздишки
на тръбите
изгубеното ти дихание.
Сърцето ми бие послушно,
остава в правото си русло –
дори когато се препъва
не заспива
и не умирам,
затрупана с безброй
сбогувания в рими.
Нощта засипва
вятъра, люлеещ
падащите уморени листи.
И утрото ще дойде пожълтяло –
потънало в мъгла,
без изгрев.
И капчици слана
ще са наболи клоните,
като едно напомняне за зима,
а после ще потичат като като дъжд.
Не искам:
сълзите на дъжда
да душат душата ми;
като кучета да душат следата на скръбта;
не искам страха да движи ръката ми;
не искам щрихите на ужаса и безнадеждността
да рисуват лицето ти,
нито живота ми без лицето ти;
не искам стряхата на бездвижните ми гърди
да бъде бариерата ти…
Ти трябва да летиш,
да се слееш със стихиите,
да бъдеш въздух
и вода
и огън
и земя,
да поникнеш в облаците
и да се превърнеш в буря,
да бъдеш светкавицата,
която разсича простора,
да бъдеш клокочеща река,
бушуващ океан
и дълбини,
които раждат флора…
Заслужи свободата си –
да заспиш под дъжда
на звездите…
да станеш полярно сияние
и да продължиш –
слънчев вятър си.
Заслужих ли свободата си –
да заспя под дъжда
на миглите си
и да се срещнем
в съня си?
Ти бягаш в съня ми, зная.
И се топлиш, завита с плътта ми.
И всяка клетка е наша,
колко много затвори.
Не затваряй очи,
ако искаш да останеш в моето измерение –
отвори широко моите и гледай света ни през тях…
Ако можеш,
гледай грозното;
ако можеш –
избягай,
стани част от звезда,
потъни в някоя
сингулярност…
Аз съм тук,
ще си тананикам адажиото на Албинони
и ще те чакам…
Габриела Цанева / Gabriela Zaneva 