Наскоро публикувах гневно есе, във връзка с посмъртното удостояване на 30 убити горяни с третия по степен орден в хералдиката на държавата ни – „За гражданска заслуга“. Сред тях бе и сестрата на баба ми – Цветана Стефанова Попкоева /Чалъкова/…
… Написах, че гневът ми не е от вчера… Не е.
Точно половин живот се опитвам да разпукам тишината.
Ето първият ми вик, хвърлен срещу стената на мълчанието…

05.01.1991

Протегнах ръка към първия брой на вестник “Демокрация” за 1991 г., за да видя какво пише в нашия вестник. Очите ми пробягаха по заглавията и се спряха най-долу – “Свободата – тя е всичко”. Помислих си – “свободата – да, тя е всичко”. И продължих да чета. “Отива си една невероятна година. Толкова много неща се промениха. Толкова много хора се превърнаха в личности.” Чета – изречения, които самата аз бих написала, които много хора биха написали. Изречения, изразяващи това, което преживяхме и което мислим. После се препънах. И ме заболя – “Завиждал съм единствено на чехите за 68-ма и на поляците за времето, когато създаваха великото сдружение “Солидарност”, на робите, изплували макар и временно от мрака, който ние не напуснахме, почувствали макар и незадълго опияняващата светлина. И даже не помислях, че е възможно да го доживея, то да стане и у нас.” Помислих си – докога? Докога все на другите ще завиждаме – за стандарта им, за свободата, или за смелостта им? Докога ще се самоунижаваме? И продължих да чета – като мазохист – нашия вестник. “Комунизмът изглеждаше непоклатим и страшен.” Думи, които бих написала, които много хора биха написали. И после пак се препънах – от болка. “Щях да умра като роб, без да узная поне за ден, поне за час какво е свободата. Нямаше да видя и моя народ в друго състояние освен като робски народ.”
Господин Коруджиев, на колко години сте?
Аз съм на 26 и допреди 400 дни наистина дори за час не бях познала свободата, но знаех, от 20 години знам, че моят народ не е робски народ. Знам, че комунистите не са унищожили душевно моя народ. Знам, че между 1876 и 1990 има и една друга година и тя е 1951. За нея завиждам, г-н Коруджиев, на българите, които са я преживели. Завиждам и на онези, които не са я преживели, на онези, които са били убити заради глътката свобода, която са поели.
Затова пиша това отворено писмо. За да знаят – червени и сини, да знаят българите – че не са роби. Защото една лъжа, повторена сто пъти става истина. А тази лъжа, че сме робски народ, най-робският от робските народи на Източна Европа през последните 45 години, се повтаря твърде дълго.
Вкъщи, на стената, виси портрет на момиче. Откакто се помня – виси. Преди 20 години, на гробището, когато запалих три свещи над гроб с двама мъртъвци, разбрах кое е това момиче. Момичето без гроб, от което са останали няколко ученически снимки и една смъртна присъда. Тогава, на гробището, господине, бях на 5 години. И истината, че за 1 май 1952 година е била изпълнена една смъртна присъда не ми бе спестена. Не така се възпитават роби, господине. И не роби са били тези, които през 1949, 1950, 1951 са се опитвали да възстановяват опозицията в България.
Много страшни страници от социалистическата ни история се отвориха през тази година. Много спомени прочетохме в печата. И филми видяхме напоследък – за лагерите и лагерниците. Като удар с чук по главите ни бяха тези откровения – за преживения ужас в Белене, в Ловеч, в Скравена. Като удар с чук по главите ни беше картата на България с телената мрежа и с лагерите. Истината за невинните, случайно попаднали там е едната истина. Но това не е цялата истина.
Защото затворите и лагерите на социалистическа България са били пълни и с хора, които не са били “случайно” там. Те са били пълни и с “виновни”. С виновни пред социалистическите закони и прокурори. С виновни, които са искали свобода и демокрация. И не само са искали. Затворите са били пълни с виновни, които са се борили за свобода и демокрация, които са се борили против комунизма – с думи, с хляб и с оръжие. И те не са били роби. И са били първите. Първите в Източна Европа. Защото годините са били 1950-1951. За тях знам аз. Защото момичето, чийто портрет виси вкъщи, на стената, е сестра на баба ми. И на 25 април 1952 г. е навършило 23 години и е било осъдено на смърт и убито не защото е било роб.
Не съдя тези, които не знаят. Не мога да съдя и тези, които знаят, но мълчат. Аз не искам повече да мълча.
20 години стигат. Аз не искам повече една лъжа да се превръща в истина пред очите ми. Защото лъжата, че сме роби, не ни е полезна. Тя е полезна на тези, които искаха да ни направят роби.
Разтворете архивите на специалните съдебни състави за периода 1950-1952. Аз прочетох само три обвинителни акта – по делото на Околийския акционен земеделски център 1 – дело, по което са осъдени основателите на нелегалната опозиция в Русе. И по дела №44/1951 и №180/1951 – дела, по които са осъдени десетки хора, борили се за демокрация. Аз съм русенка и прочетох за тях. Но не само в моя край е имало такива процеси, защото не само в моя край хората не са били роби. Аз знам това, за него пиша – нека други пишат за другите.
А свободата – да, тя е всичко.
Габриела Цанева, София

© в-к „Демокрация”, бр. 36 /12.02.1991 г.,
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.