ЗДРАВЕЙ, СВЯТ…

09.05.2001

9-ти май. Денят на Европа.
С натежала ръка отново посягам към белия лист. В упор го гледам.
През последните години забравих белия лист. Компютърна култура. Компютърно поколение. Все едно – небето плаче. Текат сълзите му по бузите на земята. Меки, уханни и млади. Красива е днес, Земята. Изправени крачим – по нея. И душите ни, цъфнали, попиват цвета й. Още…
Денят на Европа.
Случайно ли днес протягам ръка към белия лист? Случайно ли – ръката тежи?
. . .
Тежат ръцете ни – от бремето на бъдещето, което отново трябва да понесат.
Както никога досега бъдещето чака да бъде намерено.
Както никога досега – в упор ни гледа. Ще го отминем ли? Ще го захвърлим ли? Ще го загърбим ли? Бъдещето… най-после намерено… Ще го продадем ли – за 30 сребърника… или за 800 дни?
Преди година и половина най-после мислех, че съм сложила точката на тази книга. Или беше въпросителна?
Все едно. Тогава стоварих товара си върху крехките плещи на идващото поколение. Чистото, необремененото с минало компютърно поколение.
Измих ръцете си – като Пилат… Измих ръцете ни… освободих се… Какво пък, нали и с нас така постъпваха преди –“Върви, момиченце, върви! Във вас е бъдещето ни, нали?” И потриват ръце, отстрани. Ако всичко е наред, мълчат си. Ако нещо се обърка – други са виновни. Ако нещо се случи – мълчат си. Ако нищо не се случва – огладняват за случки. Ако са сити – мълчат си. Ако огладнеят – пази се…
Уморих се – да бъда надежда за други.
Уморих се да влача – всички мечти.
Затръшнах последната страница – чаках – друг бъдещето да лови.
Хубаво ми беше да живея – без враг и без битки. Хубаво ми беше – да градя, да творя, да не се тревожа… за насъщния и свободата.
И да искам, все повече да искам… но не насъщния и свобода, а онова, което идва след това.
Хубаво ми беше – без враг и без битки.
Но бъдещето предстои.
Изсипва се върху главите ни като лавина – битието. Без мечти. Без постигнато и без позволено.
Оголено – крещи. Да бъде спасено. Или то нас ще спаси?
. . .
В упор гледам белия лист – гладък и гол. Оголяла се взирам в него и отново се опитвам да намирам в неясните му нишки очертанията на бъдещето.
Топъл сън – как трудно се измъкваме от него. Как трудно се събуждаме. Спят мозъците ни блажено. И не можем да възприемем, не можем да осъзнаем, че не всичко е свършило, а всичко предстои.
Битката, в която трябва да запазим постигнатото и да продължим.
Битката, която за първи път не е само битка за Утре, а е битка за Днес… битка за всичките 12 изминали години, битка, която ще ги погребе завинаги… или ще ги постави в основата на Утре.