Tag Archives: поезия

1. Вървиш в дъждаи търсиш ключалката на облака –да го заключиш в самотата си,да го отучиш от плачавъв вятъра,да го опитомиш, да го направиш свой –и този облак да стопи тъгата ти,да те обвие в меката си пяна,да те загърне … Има още →

В шума на делника потъвам –като в облаки плувам в облачна мъгла.Как капките остават капки,а не река? В шума на делника отронвам –лист след листокапалите уморени мисли.Как листите остават листи,а не корона? В шума на делника се взирам.Не намирам опорна … Има още →

*сплетени клони –като извити ръце;бурята ронилице след лице *сплетени клонигонят облаците –муха в паяжината *сплетени клони…пръстите ти – все по-корави,все по-неподвластнина волята тии на моите милващи длани худ. Габриела Цанева *сплетени клони –димът от коминитевплетен в тях,вместо в облаците… дращят … Има още →

Вълните на тъгата настъпват,неумолими като прилива;и аз – скала сред пясъчния брягизгубвам погледа на слънцето,потъвам – недала пристанна птици и треви. Вълните на тъгата връхлитат,неукротими като ураган;и аз – дърво на хълма,изтръгвам листата си –да съхраня остатъциот трели и мечти. … Има още →

Денят се изхлузи –сух,като змийска кожа.Лющи се опечената пръст,спътник на ветровете. Пулсира вената в ухото,отмерва липсите ми –метроном на времето.Разпредените пътеки на битието –едно търкулнато око. Плува лодката на лунатапокрай брега на хоризонта –заплашително едра е.Колко хищно я следват –бледа … Има още →

толкова дълго ми липсваше,толкова „винаги“,че те запълних с представата си за тебсега не мога да си спомнякаква бешеистинската ти същностсега не мога да те намеря – истинска разпръснати камъчетапо пътеката към себе сиразпръснати трохикъм теб * разкъсани линиие лицето ти –буря в … Има още →

*изпускам юздите на живота си –толкова чужди думи ехтят в главата ми,копита на коне *потъвам в жълти листа –вихрушки към звездите *глъхнат ушите,вслушвам се –вятърът изтри следите *надигам глава –очите ми пълни с пръст,разорани пътеки *кървят коленетепо пътя след мен … Има още →

Жълтите езици на тополитесе протягат към мен,ближат ме, всмукват ме…Хиляди листенца полепват по гърба ми,впиват се в клетките ми,навлизат в лимфата и кръвотока ми.Тополите – обеснициплениха мe с хилядите пипалана красотата си.Есен си.Толкова тиха и ласкава,толкова изобилна, толкова страшна с … Има още →

Ти дойде с дъждас първите капки,които почукахана стъклата. Ти дойде с дъжда –като есен,като тишинатав края на деня. Ти попи в мен –като в пръстта,разрохкана и кална. И преливаш –като вълна над язовирна стена,повличаш камъни и дървета,превръщаш реките в езера … Има още →