ИЛИ – „ПЕСНИ ЗА ЗАЛЕЗ В САПУНЕН БАЛОН“ НА ТОДОР БИЛЧЕВ
Най-новата стихосбирка на Тодор Билчев – още един формиращ щрих към портрета на поета, още един ярък цвят в палитрите на душите ни!
Само за няколко години документалистът Тодор Билчев написа и издаде 26 поетични книги – едно изригване на емоции от един несекващ вулкан. Неуморен творец, който, сигурна съм, събира нови мигове, които да превърне в стихове.
Всяко следващо стихотворение на автора е стъпка по пътеката към съвършенството – не на поетичната техника, която той познава и владее, а на изкуството поезия.
И, докато в началото на пътя му към същността на arte poetica често стремежът към постигане на „правилната“ форма крадеше от красотата на изказа и съдържанието, то в „Песни за залез в сапунен балон“ мелодията на стиха се лее естествено, като дъха, с който поемаме ароматите на битието.
Напълно заслужено през последните години идват и големите признания и награди за успехите и приноса на Тодор Билчев към развитието на изящното слово!
В тази книга няма компромисни творби – всяко стихотворение, всеки стих, всяка поема – тежат на точното място, за да изградят цялостния замисъл и да предадат посланията на поета към читателя.
Всяка от тях заслужава внимателен прочит и литературен анализ, но аз ще се спра само на няколко – защото много ми допаднаха, или защото ги считам съществени за изграждането на стихосбирката като цялост.
Тук ще спомена и двете основни теми, които звучат – понякога силно и настойчиво, като звън на камбана /или като сирена за отбрана/ друг път – приглушено, като фонов шум – оня шум, който влиза в съзнанието ни без да го съзнаваме и който ни обсебва.
Темата за любовта. И темата за вечността.
Любовта – във всичките й форми и измерения. Любовта към природата, към всички живи същества, към човека – оня, когото отминаваме без да забележим, или оня, когото съжаляваме, но не можем да спасим. Любовта към истината, към топлата човечност, към чистия път на духа, към божественото и бога.
Тази любов намираме в „Сбъдването на душата“, „Муха върху стъкло“, „Химн на светлината“, „След последния удар“, „Тъгата незабрава“, „Пилето“, „Ти съществуваш“, „Любовниците на мечтата“ и др.
Но тя естествено прелива към темата за вечността.
Дали защото любовта е вечна? Като вечен стремеж към близост и общност, към топлина и съпричастност?! А също – към познание, съвършенство, красота, към духовна чистота и извисеност, към откриване на път към „отвъд“? и „вечност“?!
Или защото вечността е поносима за човека само чрез любов?!
Тук ще спомена стартовото стихотворение „Спорещите със смъртта безсмъртни“ – посветено на самотните възрастни хора, забравени от своите деца и близки – изгубили смисъла на ежедневното битие, но постигнали надвременната мъдрост на безсмъртието. В тази категория можем да посочим „Слънчеви души“, „Жилището на тъгата“, „Оброкът самота“, „Сбръчкано очакване“ и др. „Родина на тъгата“ е еманацията на тази поредица – стихотворение, което обобщава отделната човешка болка от изгубено бъдеще и я издига до олицетворението на нашето настояще – изгубената битка за живота ни, в този ден, в този свят, в тази Родина, която захвърлихме, стъпкахме и отминахме с презрение.
Силен, ярък акцент е стихотворението „Учителка на светлината“. То започва със същия мажорен тон – тонът на изоставената мъдрост, но преминава в нещо различно – като синусоидата на тупкащо сърце, настроението се въздига и пропада с всеки следващ куплет; животът, незабравата, любовта и предаденото в поколенията знание за общочовешките ценности пулсират, за да не позволят на падащата нощ да завърши своята вечност.
Мъдрост и добрина, преживяно, прекипяло страдание и емпатия, понякога веселост, закачка и приятелско намигане; понякога – тъга…
В тази поетична сбирка има и много стихове за другата любов – изгаряща, прегаряща човешка любов; любовта-мечта, любовта на зрелостта и старостта, неизстиващата с времето любов, която е в основата на живота и кръговрата на сътворението.
Можем да намерим немалко стихотворения, които визират социалната действителност, проблемите на гражданското общество и системата на управление на държавата; немалко от тях бих нарекла „остра политическа сатира“. Авторът, насочил поглед към вътрешния свят на човека и неговите пътища към съвършенството не отмества поглед от онова, което е вън от нас; онова, което можем и трябва да променяме.
Много са чувствата, които преливат от страниците на книгата и дори само докосването до тях ни прави по-добри, мъдри, замислени, размислящи, искащи, отстояващи, воюващи – за правото на щастие.
Но само това е недостатъчно; тези чувства авторът поднася в една несравнима рамка от изящна словесност.
Красота и изящество – онова, което е в същността на поезията и изкуството:
Смълчан като люпеща птица,
денят се катери по склона.
Навънка играят дечица.
На тихото пукат балона.
Нощта зад вира точи сърпа –
на месеца да среже пъпа.
А той, със кървавата кърпа,
след нея властно да настъпи. /„По върха на бръснача“/
Изключителна образност, оригинални и неповторими метафори! Денят, разпънат на кръст! Едновременно, той е „смълчан като мътеща птица“ и „се катери по склона“. Денят, като птица и старец /наистина, никъде в текста не се споменава и дума за старост, но образът, който стои в съзнанието е именно на старец, който, грохнал в своя път, катери хълма на живота/.
Следващият стих е напълно обикновено, делнично изречение „Навънка играят дечица.“ – за да дойде стихът поанта, дал заглавието на книгата – „На тихото пукат балона“. Нима тишината е спукан балон?!
И се връщаме към предисловието на автора, неговото съкровено обръщение към читателя, в което споделя „тези мои песни ще говорят за мъдростта на човешкия залез, но с надеждата, че тя няма да се окаже поредният сапунен мехур, който след залеза винаги се е пукал, а ще продължи от него пътя си и изгрее в живителните лъчи на вечния живот.“
Неслучайно още в предисловието Тодор Билчев представя „програмната схема“ на стихосбирката и насочва към основните теми, а именно – вечността; и „вечния живот“ като част от вечността.
Но, нека не спираме дотук с красотата – следващото цитирано четиристишие също е изключително! Като изказ, като набор от рими, и като метафори. Тук е разказана цяла история – една история, стара като света. Историята на раждане сред полето; раждане, вкоренено в човешката цивилизация – от началото на земеделската ера, до предсъвременността.
Нощта зад вира точи сърпа –
на месеца да среже пъпа.
А той, със кървавата кърпа,
сред нея властно да настъпи. /„По върха на бръснача“/
Отново основна метафора е олицетворението, но тук съществено въздействие има и асонанса, и алитерацията, съчетани в крайните рими сърпа/ пъпа/ кърпа/ настъпи.
Един незабравим образ, който разтърсва емоционалната равност на битието.
Изключителна образност можем да намерим и в четиристишията:
Събуждането тук – поредната магия.
Червен от срам, под златен прах денят изгрява.
В синджир от морска пяна в миг вълна се крие.
В прегръдка слънчева, морето пожълтява. /„Извисяване в морето“/
Цялото стихотворение е наситено с концентрирана, сдържана чувственост. Чувствеността на думите и онова, което те пораждат като усещане – една неслучила се история за любов, грях и прошка. И онова извисяване, което идва след прошката. А дали можем да я дадем сами на себе си?
Капят листата. В жълта позлата.
А във кръвта ни с есенна песен,
с радостни химни, с оди в душата
рее се вятър, с менче донесен. /„Съсък от съчки“/
„Съсък от съчки“, още едно стихотворение, в което стилистичните фигури на езика и мисълта присъстват едновременно ярко и естествено. Тук, обаче, те се кръстосват и с една иносказателна философска реторика, която почти директно предава авторовото послание.
Без съмнение, читателското внимание заслужават и трите поеми в края на книгата /вече публикувани в сп. „Картини с думи и багри“, както и голяма част от включените в сбирката стихотворения/.
Писането и четенето на поема изисква особено състояние на духа.
Не темата е важна, нито броя на куплетите, нито историята, която разказва /ако има такава/. В случая говорим за вътрешния монолог на твореца, който се превръща в своеобразен диалог с читателя.
Трите поеми на Тодор Билчев са като изворна вода – може да не харесвате извора, нито вкуса му, нито онова, което ви дава; може да нямате нужда от него – но не може да не усетите чистотата – онази изразност, която извира от сърцето. Неподправена, искрена, обезоръжаваща в своята оголеност.
Аз не споделям религиозните търсения на автора, не желая мъдростта, заключена в митологията на племе, непрекрачило прага на цивилизоваността. Обръгнах на препратки към готови отговори, дадени преди хилядолетия – те не могат да бъдат отговори на въпросите на съвременния човек. Всяко общество трябва да търси отговорите на общочовешките въпроси на нивото на своето развитие. Противното ни обрича на регрес.
Не разбирам мислене, готово само̀ да ограничи себе си в миналото; мислене, игнориращо равнището на съвременното развитие на науката и технологиите… Чувствам се уморена и омерзена от поезия, в която „Бог“ и всичките му местоимения се пишат с главна буква, където „Той“ и всичките му войни са главни герои и в тях се търси изцерение за болни души, и от тях се просят решения за обществените и лични проблеми. Не харесвам поезия, принизяваща поета и човека. За мен тя е паразитна поезия, която лази, хленчи и не дава нищо.
В тази, както и в други стихосбирки на Тодор Билчев има много творби, в които „Бог“ е главен герой, както и такива, в които се споменава поне в един куплет – не харесвам тези негови стихотворения. Но все едно – той е поет, който успява някак да преброди своята религиозна натура и да завършва произведенията си със стихове като тези:
„Душата винаги била е птица лекокрила,
кога с крилете на Духа да литне е решила.“
И те именно са това, което определят качеството.
Те са това, което правят Тодор Билчев универсален разказвач на човешки емоции, те го правят онова, което е и което харесвам у него – една трептяща от болката и красотата на света струна, която свири най-красивата и чиста музика – поезията, която идва от литналата душа.
Душа – онази нетленна частица у нас, рожба на разума и емоциите ни, на разбиранията за добро и зло, правилно и грешно, на емпатията ни и отношението ни към света и другите.
д-р Габриела Цанева, издател
Габриела Цанева / Gabriela Zaneva 