Обичам балета! Обичам балета откак се помня и като малка исках да стана балерина! Когато станах на пет, тръгнах на уроци по балет. Но година по-късно се разболях от пневмония и това сложи край на мечтаната кариера. Не и на любовта ми към балета и балерините.

Тогава се появи Дега! И той стана любимият ми художник. Влизаше в живота ми постепенно и неотменно – художникът на балерините! Дори след като прочетох книгата на Жан Буре, Дега си остана за мен художникът на балерините…

До момента, в който видях „на живо“ негови оригинални платна в Музея на импресионистите в Париж /още преди да бе станал Музея Орсе[1]/. Тогава разбрах, че Дега е нещо повече от художникът, нарисувал най-много балерини.

Той бе художникът, нарисувал движението! Движението на телата и предметите, на светлините и сенките, на ефирния дъх, скрит в несъзнаваното намерение… Той бе и изумителен скулптор – авторът на най-необикновената статуя в света на изкуството – „Малката балерина“ – но не защото е балерина, а защото е облечена! Имах щастието и нея да видя „на живо“, в оригинал.

*

Тук ще представя няколко творби, които отнесох като спомен от срещата си с Дега и импресионистите в Париж. Среща, която ме разтърси и ми даде отговор на въпроса „Що е изкуство“. А то е онова, за което не питаш дали е изкуство, защото знаеш, че е изкуство и не е нужно да обясняваш защо.

Тази среща ме разтърси и завинаги се превърнаха в част от личността ми – онзи неуловим дух, който продължава да търси движението!

Освен добре познатия автопортрет на художника от 1855 г., който се намира в Лувър, Дега рисува множество портрети на свои съвременници.

„Портрет на младо момиче“ от 1867 г. прави впечатление с реализма си, но и с излъчваното спокойствие, което води зрителя към вътрешната извисеност на модела, пресъздадени с въз-душна лекота от художника. 

Знакова картина е и следващата – „Семейство Белели“ от 1858-60 г.

Едно традиционно буржоазно семейство, в портрета на което доминира фигурата на майката с двете момиченца, които оформят предния ляв план, както и диагоналната композиция, в дъното на която остава бащата, с гръб към зрителя, обърнат в полупрофил и потънал в сянка. Строгото облекло контрастира на ежедневната обстановка и внася елемент на необичайност и тържественост. Майката представя децата пред бащата, защото те са постигнали нещо; или просто се връщат от разходка у дома, или… мигът на размисъл е нарушен. Един ден от живота.

*

Много различно е платното, което представя две жени в момент от техния трудов ден. Можем ли да наречем „Гладачки“ /1884 г./ „портрет“? Не и в традиционния смисъл на застинало изображение на човек, който позира. Макар жената, която е на преден план да е в ¾ анфас, тя не изглежда, че позира; тя се прозява. Едно толкова неудържимо и неконтролирано от волята ни действие не би могло да е обект на портретната живопис. Но, всъщност, е.

Картината изглежда като снимка, уловила персонажите в момент, в който не съзнават, че са наблюдавани.

И това ни прави така изненадващо съпричастни към техния трудов делник. Кара телата ни да се обливат в пот от жегата на нагорещените ютии и тъкани, да изпитваме жажда и желание за отмора. Защото другата фигура, отпусната с цялата си тежест върху бельото, което трябва да бъде перфектно изгладено показва напрежение в своя разгар.

Подобен контраст наблюдаваме и в картината „Педикюристът“ /1873 г./. Но тук съществува друга граница. И тя е между професионалистът, който съсредоточен, влага своето умение върху обекта на своя труд, и клиентът-рецепиент на усилието – в своето блажено спокойствие, в отмората на своето безгрижие.

И в двете картини правят впечатление меките тонове, които размиват контраста на фигурите, за да се подсили контраста в подтекста, в смисъла, затворен в избора на тема.

Това напрежение е особено изострено, именно чрез избора на цветова гама в единствената картина от тук представените, която не присъства в оригинал в колекцията на музея Jeu de Poume в Париж, а се намира в Националната галерия в Лондон, а именно в „Коафюристката/Прическата“, 1892-95 г. Отново, диагоналната композиция сякаш разтяга мига.

Усилието, болката, съсредоточието на фризьорката върху разресването на косата, болката и усилието тя да бъде овладяна – от клиентката-обект на „прическата“.

Червено-охрена стена на стаята, червено-гранатова завеса и коси – алено-свежи, огнени знаци за сласт и мечти. Тоалетът на коафьористката, цялата в бяло, освен кестеняво-червената коса, нейната хладна чистота контрастират с яркостта на стаята-декор на сцената с разресването.

*

Подобна цветова гама, но много омекотена от сивкавото на небето и теракоте-ната плътност на пръстта намираме в много по-ранна творба – „Коне минават пред трибуните“ /1869-72/, израз на другата страст на Дега – конете. Тук конете са в гръб, загърбили сенките си, те правят своя марш край шумната тълпа; останали далеч отвъд търсят своя старт, без да достигат яростта на бъдещото състезание.

Много по-осезателно е напрежението в „Състезателно поле, жокеи аматьори край карета“ /1880 г./ Отново диагонална композиция. На преден план са жълто-охрените колела на файтон, отрязана човешка фигура в синьо, зад тях – задница на кон с ездач, който остава неразличим между останалите, „плуващи“ върху файтона. Някъде в средния план е онова неуловимо движение, което е целта на художника – неопитният ездач, който се опитва да овладее коня си. Голяма част от предния ляв ъгъл на платното зеленее бездиханно и празно – като неосъществена възможност.

*

Напълно различно е следващото изображение – пастелна скица на къпеща се жена – „Къпеща се жена, пастел“ 1892 г.

Изящно очертано тяло, загатнат фон над гърба, загатната вана под седалището и гърдите. Персонажът е потънал в движението на ръката, която измива врата, съсредоточен върху равновесното състояние върху ръба на ваната.

Равновесие… Едно от имената на постигнатото съвършенство в овладяването на движението…

*

Когато преди 14 години в Националната художествена галерия в София бяха изложени творби на Дега, бях щастлива – отново да се докосна до оня неуловим полъх-движение, който остава застинал във вечността, уловен от художника, затворен в материята – восък, платно, боя, колосан плат, бронз или… все едно какво.

Много са спекулациите за изложбата на скулптурите на Дега в София през 2010.

Интересно е да се прочетат някои материали от онова време, напр.: „От 2 сеп-тември 74 творби на представителя на френските импресионисти Жермен Илер де Га, са вече в България и са изложени в залите на Националния музей на българското изобразително изкус-тво. Тази е и най-богатата колекция в света на негови скулптури.

Едно от големите културни събития у нас е осъществено с усилията на Борис Данаилов, куратор от българска страна на изложбата, и с активното участие на посолството на Република Франция и Френския културен институт… Божидар Любенов /БНР, 4.09.2010 г.“

Или статията, публикувана в сайта на БТА / https://www.bta.bg/, която още може да бъде прочетена: „В залите на Националната галерия в София са изложени 74 скулптури на художника импресионист Едгар Дега, за които по света се водят спорове дали са автентични. Наричат ги „противоречиви”, а някои експерти – направо „фалшиви“. Те са открити като гипсови отливки в едно скулптурно ателие неотдавна, отлети са от бронз с амбицията да представят пред света пълна колекция от скулптури на Дега. …

…Много от авторитетните галерии по света отказват да приемат показаните в София произведения. Сегашната изложба на спорни скулп-тури се случва в момент, когато министър на културата на България е скулптор.“

Докато търсех други публикации, свързани с Дега и неговото творчество, попаднах на още един щрих от полемиката около изложбата в НХГ от 2010 г., който дава по-голяма пълнота около историята с отливането на скулптурите. /Това е връзка към статия на художника Калин Николов за фактите, свързани с експонатите и споровете около тях. /https://e-vestnik.bg/10230/skulpturite-na-dega-v-sofiya-istinski-li-sa-po-sveta-ne-gi-priznavat/

Но, все едно какви са отзивите в медиите – угодно захаросани хвалебствия към организаторите на изложбата, или злостно-нападателни спекулации, относно оригиналността на предметите от експозицията – усещането при съприкосновението с красотата е неизличимо.

*

Следващите редове са завръщане към онова мое повторно съприкосновение с Дега, макар снимките, които представям по-долу да са от източници в интернет, а не от фотоапарата ми…

Усещането на зрителя в залите на Националната галерия не бяха като да са на изложба-менте. Защото скулптурите завладяваха с хванатото в тях усещане за протяжност и време, за устрем и цел.

Защото бронзовите фигури спираха дъха с усещането за постигнато равновесие.

Равновесие във всеки един миг от кривата на възможните състояния между намерението и резултата, между началото и края.

Статуите очароваха с усещането за сдържано движение, за тяло, постигнало съвършенството на своето овладяване.

Движението във всичките му форми – онова, което Дега цял живот се е стремял да улови и предаде на вечността.

И „Малката балерина“ – така предизвикателно вдигнала глава, така горда със своето изкуство, готова да превземе света! Така прекрасна в своето детско очакване!

*

Всяка техника на визуалното изкуство, която предполага възпроизвеждане на об-раза чрез отпечатване, отливане или дигитализиране, може да повдигне въпроса за оригиналността на даден предмет на изкуството. Колко отпечатъка от един офорт, или от една графика са оригинали? Първите 10, 15 или 100 копия? Подписаните от художника? Онези, за които той е дал разрешение да се възпроизведат?! Оригинал ли е една бронзова статуя, щом крайната фигура се получава чрез няколко отливки?! Кое всъщност, е оригинал – може би макетът, изработен от художника, или калъпът, в който е отлят метала… Лесно е да се спекулира за оригиналността на една творба.

А онази, която самият художник е нарисувал като копие? И кое е копието?! А може би „копието“ е друг вариант на оригинала, нов оригинал, а може би е друга картина?

„Викът“ на Мунк има множество варианти – кой от тях е „оригиналът“? Първият вариант?! Или той е само подготовка, идея, ескиз към „истинския“, който може да е вторият, петият, десетият… стотният…

Цял живот Клод Моне рисува езерото с водни лилии пред дома си… Можем ли да кажем, че само първата картина на езерото с лилиите е оригинал, а всички следващи са „копия“ на този оригинал? Едва ли.

Габриела Цанева

[1] От 1947 до 1986 г., датата на откриването на Musée d’Orsay , галерията Jeu de Paume представя картините на импресионистите.