ТРЕТАТА СВЕЩ – хайбун

раздяла –
към житен клас посягам
за опора

Башьо

Обичам това хайку на Башьо.
Още от времето „преди“…
Преди – демокрацията, митингите, първите избори… преди „Миналото в мен“…
Но не преди „Третата свещ“.

… три свещи горят
над гроб с двама мъртъвци…

Аз съм на пет.
Със сълзите на баба узнавам историята на третата свещ – онази, която гори за разстреляната й сестра; онази, без гроб… от снимката на стената.
Бърша сълзите на баба и обещавам да намеря сестра й… или каквото е останало от нея?! Дори не знам какво точно обещавам, но знам, че може и да не изпълня обещанието, знам дори, че може и да не опитам…
Знам само, че нещо е счупено и ще се опитам да го поправя…
И някак усещам… силата на счупените стръкчета трева, върху които баба е седнала. В този момент тя не обръща внимание нито на тревата, нито на мен, нито на жегата, вятъра, тишината, и пламъка на другите свещи.
Гледа третата свещ.
И аз я гледам, и се сливам с тревата.
Тежи –
товарът на обещаното,
но олекна ли – товарът на скръбта?

раздяла с детството –
отронено цветче
върху снега

Харесвам този образ – не помня къде го прочетох за първи път, но е силен образ, който не си отива – цветчета сливов цвят, падащи върху замръзналия сняг…
Но и друг образ идва в ума ми:

раздяла с детството –
отронено цветче
в калта

спомен за три свещи
над гроб с двама мъртъвци –
лъкатуши пътят ми

Как искам да е прав – като пътя на изстреляна стрела.
Аз да съм стрелата. И тетивата. И лъкът. И ръката, която я пуска, и ръката, която опъва лъка…
Да трептя, да летя – по пътя си…

…гасне пламъчето ми…

Вървя по жълтите плочки, излъскани от сълзите на свещите.
Трета свещ догаря в ръката ми.
Митингът свърши.
Скърши се синьото знаменце в ръката ми,
виси като носна кърпа от джоба ми.
Пари третата свещ.
Още пари споменът от гробището.
Вятърът суши очите ни… Толкова много сме – търсещи, искащи друго… правещи – Другото…
Вървя по жълтите плочки, към подлеза пред Университета, трета свещ догаря в ръката ми, пари, вятърът не я гаси, не ме теши…
Митингът вече е свършил, хората край мен вече са други.
Третата свещ боде очите им.
И някой ядно /или тревожно?!/ казва:

-Откачени… Ще ни подпалят чергата… Виж го това…
„Това“ бях аз – с третата свещ – пърли ръката ми, пада в краката ми… Стъпквам пламъчето й. Продължавам…
Продължих ли?

три свещи горят
над гроб с двама мъртъвци –
моят живот ли?

Зимата свърши.
Онази, отпреди 35 години, която вдъхновено нарекохме „зимата на нашето недоволство“…
Отмина и „пролетта на нашата борба“.
И първата изгубена битка.
И „Градът на истината“ – след първите изгубени избори.
Изгубени… подправени?!
Все едно – „Градът на истината“ нищо не разкри и не промени нищо.
А и как би могъл да промени „нещо“?
Няколко прашни палатки в градинката пред Народното събрание…
Няколко души, приличащи на скитници /или на апостоли?!/ – сред праха край палатките.
И множеството, което отминава, което ги отминава…
Или ги гледа – както се гледат животни в зоологическа градина…
Тръпна край „оградата на зоопарка“ – като животно, което предполага съдбата си.
И вдишвам прахта на недоволството, на устойчивостта и решението да не отстъпиш…
Знам, че не мога да отида в прахта на палатките, че мястото ми не е там – просто, физически няма място за мен. Но мястото ми е в онова духовно пространство на търсене – онова, обитавано от онези, които искат да разберат, да разкрият, да разкажат; да променят…

Третата свещ –
още едно стъпало
по пътя

Извървях пътя й, през онези няколко месеца след „Градът на истината“ и преди падането на правителството на Луканов… Целият път на момичето от снимката – от раждането й, през мечтите, идеалите, битките й… до присъдата и разстрела й…
Без гроб остана. Третата свещ свети някъде, пламъчето догаря…

три свещи горят
на гроб с двама мъртъвци –
„Миналото в мен“.

Отмина първото лято от многото лета на „нашето разочарование“…
О, колко лесно е да бъдеш разочарован!
И колко много станаха разочарованите, вечно мърморещи недоволници – търсачи на виновни – не за кръвта и терора на миналото; „виновни“ за проваленото бъдеще… за проваленото „си“ бъдеще…
И това осъзнаване беше първата от много раздели… и разделения.

колко разслоения
можеш да понесеш и
цял да останеш?

раздяла с идеала
есенни листа
в пролетния вятър

чисто бъдеще?
просяк влачи стар дюшек
от кофата за смет

зрънце, отронено
от житен клас
товарът на мравката

бяг от себе си –
в пашкула на личността
всички пътища

третата свещ –
третото око на Буда
гледа в тила ми
впримчи живота ми
кармата на кръвта

къде си,
момиче от снимката?
очите ти – въже през времето
пътеките към теб
прах и пепел

Габриела Цанева,

„Човек. Антология на българското хайку“, изд. gabriell-e-lit, С. 2024