ЗИМНОТО НАСТРОЕНИЕ В АКВАРЕЛИТЕ НА ИВАН ДОДОВ

 „Една прекрасна картина и в най-скромния дом е признак на богатство! Празник за душата…

    Когато се вгледаме в една картина, времето спира. И разбираме колко лесно е да уловим този миг и да си го подарим – за да имаме време. Време, в което да забравим трудностите и да дадем път на добротата. Време, когато отваряме сърцето си! Колко лесно е да го направим – за себе си и за другите. Да подарим на обичните и близки хора миг, в който да потънат – като в прегръдка!

    Зимните акварели на Иван Додов са един чудесен подарък! Зарадвайте себе си или приятелите си с новите творби на един от най-добрите съвременни български акварелисти!“

Зорница Харизанова

*

    Тези думи на Зорница Харизанова придружаваха писмото ѝ с акварелите на Иван Додов, които споделям с читателите на сп. „Картини с думи и багри“!

Зимна магия

    „Толкова изящни и ефирни – истинска мечта за зима!“ – мислено възкликнах, а пръстите ми вече пишеха отговора ми – „Как искам да успея да „избягам и да се скрия“ в тези толкова чисти пейзажи!“

    И потъвах в съзерцание – всеки път, когато се вглеждах в тях…

река от течен мраз
и светлина,
замръзнала гора –
изгубени монети
за паничката на просяка

    Не, не търсете непременно пряко съответствие между настроението на пейзажа и моята поетична интерпретация… Не търсете връзка и между авторовото заглавие на картината и нейното въздействие върху сетивата и въображението ви.

затрупани спомени;
клоните на невроните
изпускат родния дом –
хипнотичният поток
на човешки мравуняк

Родна топлина

Увлича ме турбулентният поток на облаците, смесени с мъгла. Усещам с кожата си влажността на четката, която очертава билото, но не посяга към небето. Там водата и боята ще се смесят, погълнати от мъхестата структура под тях – сърцето на хартията… А аз потъвам в синия въртоп на планината.

Зимно настроение

отражения –
огледалният образ
на мечтите…
никога не са важни
чуждите сънища

    В сумрака търся отражението си в потния прозорец – ситният дъждец ръси елите под балкона, но пръстта под тях е суха. Някъде съвсем близо, сред зимните дървета криволичи тъничката нишка на Дървенишката река и ми е есенно, есенно-пусто.

Кучешки лай! Връща ми зимата. 

лай и сняг –
в мокра козина търся
звезди…палав смях

Отрупан със сняг

     Бор, отрупан със сняг! Синкави сенки, синкави клони – скрежни, улавят мътните лъчи на слънцето, изпуснати от мъглата. После – подпалват зеленото на игличките, правят го есенно-златно. И някъде снежното става лилаво, и розово, охрено-земно; смекчава синьо-белия здрач.         

Колко са цветовете на зимата?!

    Цяла приказка…

Зимна приказка

     И там, сред безликите капки изплуват смътните силуети на треви и храсти, хрупат стъпки.

Стопанинът ли се завръща?

сънува пролет
старата къщурка –
цъфналите сливи

    „Зимна приказка“ е една акварелна симфония! Тази картина съчетава изяществото на техниката мокро в мокро, която оставя на случайността разлива на цветовете и очертанията на формите с една изключителна прецизност на рисунъка, характерна за съвсем различен вид изкуство. Тук петната на облаците и снега съжителстват с начупената линия, чертаеща фракталната плът на клоните – сякаш изписани с писец, а акварелният молив, подсилващ сенките има мекотата и покривността на пастел.

„Светлината на зимата“ е различна. Тук четката на художника създава формите, които ни представят замръзнал снежен храст, натежали борове под белия кожух на зимата и хълмове, потънали в сенки под случайната игра на разкъсани облаци, замръзнало езеро и светлина… 

Тук цветовете на зимата са само загатнати. Тяхното пълно разгръщане ще се случи в „Зимни цветове“.

Светлината на зимата

зимни пожари –
тихото езеро
зад дърветата

*

залез в планината
маршът на сенките
в затрупано селце

Зимни цветове

    Кое прави тези две картини толкова различни, въпреки прожектора на слънцето, насочен срещу нас, въпреки насече-ните сенки, разсичащи пейзажите и лумналата светлина?

    Бодат иглите на боровете и елите.

    И зрителят се свива на кълбо. Самотен атом в окото на Природата. Пронизва го усещане за изолираност и самота. Величие и тишина. Замръзнал миг. И само шепотът на сенките е оня намек за движение, което връща идеята за кръговрат и вечност.

    А после – вижда златото на залеза, разлято в небето над заспало под снега селце.

    Оголени дървета над притихналите покриви, а сенките под стрехите се сливат с настръхналите плетове… Ще цъфнат пролетта дърветата, ще има смях в градините и в горските поляни. Ще има ли? А – пушат ли комините?!

    Тук отново зрителят е лице в лице със самотата. Пустотата на изгубеното присъствие…

И, сякаш загърбили залеза, продължаваме по пътя на сенките, за да постигнем съзнателно сливане с неподвижността на зимата… Спокойствие… И изведнъж – бълбукането на вода сред снежни преспи!

спокойствие –
бълбукането на вода
сред снежни преспи

В този акварел лъкатушенето на реката е изправено от стрелата на сянката на невидим обект. Зад гърба ни е – неизвестен.

Спокойствие

    Тази неизвестност разрушава равновесието на композицията. Тя загатва за онова, невидимото, което стои зад всяко спокойствие, зад всяка привидност.

самотен път към върха
шумът на река
зад гърба… животът

    Този пейзаж впечатлява с привидната си простота. На преден план ни посреща чисто, еднородно-синкаво възвишение, на билото на което са сгушени няколко къщи. Да, именно – „на билото сгушени“. Зад тях, загатнати, дърветата се сливат с облаците и небето. Тук къщите са живи – в прозорците под стрехите гори огнището на дом. Светлината е отвътре – излъчена; не отразена.

    И някак – димът се слива с вятъра и клоните, и стига, не – издига – земята към небето… В това ли е смисълът – паралелът „смирение – схлупеност“ като път към небето? Но не.

Има и нещо друго, нещо повече. И това е самото движение в противовес с покоя.

    Тази едновременност на неподвижност и турбулентност добре е предадена чрез рисувалните похвати, използвани за изграждане на изображението.

Сгушени в снега

Приказно

    Пожарът на думите! Не цветове виждам в този пейзаж! Той взриви думите в мен.

    Пламъкът на полярното сияние –
    оглежда се във езеро от разтопен метал.
    А между тях – тъй крехки – силуети на ели!

    Това е възприятието ми за тази ярка зимна картина. В нея властват синьото и бялото в най-крайните си нюанси. И все пак – ярка е! Богата на всички цветове.

Триъгълната композиция, изградена от тъмносиньото на реката, очертало линията на бреговете ѝ, подсилено от приведените дървета, стремящи се към деликатно загатнатите склонове на планинския връх в центъра е нарушена от овалната линия на обърнатия хоризонт, по която е подредена гората в среден план. Това създава една странна подвижност, която ни поставя в обектива на приказна реалност, където 

Благовещение предхожда зимните импресии, а пътят към него вече е извървян.

Благовещение

Но няма пролет, още няма пролет…

Зимна импресия

Тя може би е някъде там, загатната от розовото отражение на изгрева в планински склон на хоризонта.

Или е тук – в спокойното отражение на боровете в разтопената река… Или е още по-наблизо – в пъстрите крила на неокапалите есенни листа…

в замръзналия въздух
вихрушка от окапали листа –
не, врабчовото ято

Колко дълъг е пътят – от есента до пролетта? Едно вглеждане към пътя на живота… Това предлага последната картина – „Зимна импресия“.

В нея намираме омекотените очертания – сякаш на вече гледан пейзаж – оня, от „Благовещение“. И цветовата гама е същата – едвадоловиморозово – на хоризонта, наситеното зелено на огрени от слънце иглолистни дървета – едно нереалистично, твърде топло, уютно  зелено… Тук е и реката, наситеносиня, доминираща като присъствие. И този тъй близък широколистен храст, запазил есенната си одежда, но вече гол, тъй много гол под нея – като брезите в предния план на „Благовещение“…

Усещане за зима в цялата ѝ необятна сложност, съчетало спокойното съзерцателно начало, въплътено в течащата вода и неуловимостта на хоризонт – който пък, загатва за неукротим стремеж към още; копнежът към недостижимото и онова, зад него, което мами и иска – да стигнем края…

А после? Реката се движи към нас – тя е била там, където отиваме. Встрани остава всичко – всичкият цвят на природата, за който не стигат очите ни, примамени в края на пътя – върхът зад хоризонта.

пътят –
лъкатушенето
на река
всички завои… ах, ако
можехме да ги видим!

художник: Иван Додов

подбор на картините: Зорница Харизанова

коментар: Габриела Цанева

сп. „Картини с думи и багри“, бр. 1/2024