Първата ми среща с разказвача Тодор Билчев бе преди няколко години, когато той предложи в редакцията на сп. „Картини с думи и багри“ пътеписа си „По стъпките на Ботев“ /публ. бр. 4/2019/.

Още тогава разбрах, че поетът Билчев има да разказва много в немерена реч, различна от строгия стил на документалната литература, в областта на която е издал над 80 книги. И все пак, когато през януари т. г. получих разказа му „Прегръдката на Луната“ бях изненадана от красивата и богата лиричност, майсторски вплетена в една реално-нереална история – история на границата на случването и мечтаното неслучило се. Скоро след това получих още няколко разказа, писани в края на 80-те години на миналия век. Въпреки тази времева отдалеченост, те звучат съвременно и са ярък щрих към картината на човешкото поведение и емоционална мотивация.

В повечето от тях разказвачът не е пряко отъждествен с някой от героите. Той остава встрани, с различен речник и често различна позиция, но винаги съпричастен към участта на действащите персонажи.  Силно впечатление ми направи творческата зрялост на младия, тогава, автор.

Не попитах защо тези белетристични творби са останали тъй дълго затрупани под документалните му и поетични проекти. Може би – защото сега им е дошло времето, или – защото всяко време е „тяхното време“. Времето на любовта и осъзнаването ѝ, времето на смъртта и онова, което оставяме в живота след себе си; времето на човещината, на оцеляващото нестъпкано в нас…

Не се учудих, когато Тодор Билчев изпрати, вече като предложение за книга, ръкопис с работно заглавие „Писма от рая“. Странно заглавие на сборник, обединил в себе си трагични човешки съдби и болезнени емоции.

Композиционно, сборникът е разделен на две части – „Разкази“ и „Импресии“, но това до голяма степен е условно, тъй като както лиризмът, така и сюжетът съществуват като съставен елемент на всяка от творбите. И всяка от тях се характеризира със сложни езикови конструкции, които предполагат активност от страна на читателя, като изискват и нарушаване на стереотипите в мислене и възприятие.

Настоящото заглавие, „Писма върху лист от сърце“ загатва многопластовото разгръщане на вътрешната структура на разказа, усещанията за болка и пропуснатост, но и за онази надвременност, която обосновава случващото се в нашия живот, неговата недовършеност и страстта, която ни кара обречено да вървим напред, към чакано-мечтаното бъдеще, но и към неизбежния край. Всяка творба в сборника е отражение и апотеоз на неизказано-кър-вящото в нас, зовящо за завършеност и смисъл..

Диалогът е жив, убедителен. Авторът използва езика на героите си едновременно за да ги характеризира, но и за да изгради декора и атмосфера на повествованието. Наситен с диалектни, архаични или жаргонни форми, той контрастира с поетично-мистичния стил на разказвача. Но именно стилът на разказвача остава главният конструктивен елемент на разказа, оня, който създава света, в който действат персонажите и който ги определя като личности.

Авторът води читателя към завръзката бавно, като подробно го запознава с обстановката и предисторията на предстоящите събития. Стилът на тези въведения е разговорлив, но и изтъкан от една своеобразна претруфеност на фразата, едно разточително използване на изобилие от прилаг-ателни, водещи читателя до осъзнаването на една фалшива реалност, която е чужда на героите и техните съдби, но реалност, в която са потопени и която не могат да напуснат.

Конфликтът между „живия живот“ на обикновения човек, изпълнен с неговите лични драми и фалшивата привидност на външния, често неосъзнаван свят е един от скритите двигатели както на сюжетите, така и на импресивните елементи и разсъждения.

В тази двойственост, преди всичко, можем да търсим и разделителната линия между първата и втората част на сборника. Тя липсва в импресиите, които са изградени изцяло върху вътрешния конфликт на героя, определен от взаимовръзките му с антагониста, но без намесата на други обстоятелства, без отношението към/на външния свят.

В заключени ще кажа, че литературният сборник с белетристични произведения „Писма върху лист от сърце“ на Тодор Билчев е ярък щрих към богатата му творческа биография. Тази книга дава един завършен образ на професионалиста и твореца, който съумя да съчетае поезията с документалната, а вече и с художествената проза.

А за читателя, тези общо 28 разказани истории и споделени състояния отварят врата към неизбродими реално-въображаеми светове и към пътеките, по които можем да търсим, а защо не и да намерим онези отговори на вечните въпроси за смисъла на живота и стремежа към любов, щастие и себеосъществяване, които всеки от нас си задава.