„Стихотворенията са почти същите, като в книгите, но не се препокриват изцяло. Има някои малки промени. Изборът на стиховете / есетата / мислите в трите книги ви дава известна представа само за съдържанието на тази поезия, но не и за богатството на книгите, нито за цялостната им оркестрация. Разликата е огромна.“ – Иван Бързаков

Това своеобразно предупреждение четем в сайта на Иван Бързаков, преди да продължим към публикуваните откъси от поетичната му трилогия, станала повод за многобройните номинации за Нобелова награда за литература, които е получил.

И това е вярно. Имах щастието да получа като подарък, с автограф от автора, тази трилогия. Дълго разговаряхме преди това на различни теми – за изкуството, за обществото, за политиката на мълчание, която продължава да покрива със забрава един от най-жестоките периоди в новата българска история – 45-те години на тоталитарна комунистическа власт…

Колко болезнено може да бъде изкуството, и колко отговорна е ролята му – не „преди“, а „сега“ – когато имаме всички възможности за изява, но не ги използваме. Поради умора, натрупана душевна леност… и страх… Не, вече не оня страх от физическо унищожение, а другият – страхът да излезем от рамката на удобността си…

… И, разбира се, за изкуствата – включително изкуството на полиграфията, като много подценявано графично изразно средство на поезията.

*

Защото, поезията е не само думи.

Поезията, както всеки знае, е ритъм и рима – онова извънвербално, слухово въздействие, което влияе върху ума със средствата на музиката, а на още по-дълбоко, подсъзнателно ниво, и с елемента на танца – онези неуловими импулси, вкоренени в генната ни памет, които ни карат да осъзнаваме света чрез движения и докосвания, почти изцяло извън рационалното ниво на познавателните ни структури. И това е дошло от древността – от устната поетична и танцова традиция.

Но поезията, писаната поезия, е и визуална. От строгите рамки на подреденото, преброено стихосложение, та до безграничната свобода на автора да аранжира строфите на свободния и белия стих по начин, който ще доведе до желаното от него въздействие върху зрителните рецептори на читателя, а оттам – и до по-плътното въздействие върху осъзнаването на словото като изображение-дума.

И точно тук трябва да потърсим ролята на полиграфичното представяне на текста като изображение-смисъл, не като звук-смисъл. Защото поетичната книга, освен чрез плоскостта на бялата страница, върху която са разположени строфите, е и подредена колекция от страници и ролята на автора не се изчерпва само до „изхвърлянето“ на емоционално-рационалното послание на думите, но и до тяхното равнинно позициониране по пътя им към читателя, което, в случая с трилогията на Иван Бързаков, надхвърля белия лист, и продължава с още една стъпка напред – с подредбата на отделните страници.

И тук отново стигаме до музикалността, затворена в една поема, или в едно стихотворения.

Както в музикалното произведение изграждането на мелодията е премерена подреденост на тонове и паузи, така и в стихосбирките на Иван Бързаков поетичната фраза следва ритъма на фиксираните образи-слово, редуващи се с паузите на белите полета между отделните страници…

Ако в представянето на неговото творчество, вън от сценично-вербалното четене, загърбим горните разсъждения, то ще остане само смислово-емоционалния слой от поезията му, при което губим ефекта на думата-образ.