Гледаш от отчаянието си
и всяка моя дума е излишна.
Гледам те през барикадата
на умората си,
която смля
цялата ми личност…
-Дните идват
и си отиват
неразличими,
следват ги нощите –
безсънни и сиви,
изгреви няма,
изгубих и залеза…
Отронваш думите
от устните
си –
без пощада,
а после спираш,
поглеждаш
ме –
и аз съм клада –
тлея в празното
на очите ти,
челото ти –
свито е,
преглъщам
глътката на кафето си –
чашата трепери в ръцете ти…
-Дните идват без изгреви,
нощите се повтарят без сънища –
в тази въртележка живея
живот без начало и без край…
Къс след къс
миналото
се къса…
Какъв е смисълът
бъдещето
да търся?
Оставяш чашата
и ме поглеждаш в лицето.
Погледът ти ме оставя далече.
Как да вляза в света,
когото губиш,
как да остана там,
откъдето искаш
да ме прокудиш?!
-Дните си отиват все по-еднакви,
все по-оголена остава вечерта…
Да хрупам от сладкиша, който ми остави?!
Кафето е горчиво в самота…
Не се оплаквам, искам самотата си –
така на воля мисля и премислям;
не се оплаквам и от глухотата си –
тя всичко излишно е изчистила…
Мълчим и гледаме
в очите си.
Залезът
угасва върху масата.
Настъпва здрачът
и поглъща
чистото
между
стените в стаята…