Дъждът измива всичко –
и калните отрови на деня,
и цветните прашники
от крилата на пчелите,
и тичинките в ирисите ти –
усмихват се,
уханно-жълти,
разпръскват се –
сред капките безоки
и падат като звън
от счупени стъкла.
И падам –
капка от капчук,
потъвам
в прашната земя –
една оплождаща целувка,
една мечта…
Дъждът измива всичко –
и черното на вчерашния ден,
и бялото на липсващото утре,
и твоето лице,
обрало паяжинни светове
мъждиво свети,
примамва ме
към някаква устойчивост,
която се изплъзва…
Броеници
от единици –
събитията
не отмиват
заразната корозия
на обществото;
шляпаме
в локвите
на изгнилите си илюзии,
болно кашляме
с продрани
дробове –
болестта
е в нас,
дълбоко
в нас,
изгубили
компас
за правилно
и грешно,
за зло,
добро
и равновесие –
защо
още
мислим двуполюсно
защо
още
не разбираме,
че в дъното
няма нищо положително,
че към изхода
не можем да пълзим…
Колко безумно е
да напиша – „трябва да летим“!..
Все по-дълбоко потъваме,
все по-дълбоко,
изгубили взор
се препъваме
и уморени дишаме
тъга
и издишваме
позор….
Пробитите ни дробове
пищят,
хриптят,
изпускат слуз,
която бавно слиза
към пръстта на овъглена
свобода
и там попива –
без следа.
Дращя ламариненените лица
на олуците
гледат ме –
палачи
на дъжда.