Събудих се, огряна от Луната,
с мечта за пясъчни пътеки
и следи от пръски
по плоската
повърхност
на някакво измислено море,
в което всяка нощ се връщам,
в което се превръщам
и се разплисквам
по всички брегове,
които бе обгръщат,
загръщат,
задушават,
по всички нишки,
които ме предад
и впридат,
вграждат,
в мрежата на някакво измислено
мистично същество…
Които ме изяждат.
Събудих се, огряна от Луната –
обгърна ме сребристата ѝ същност,
с която бе облякла синевата на Витоша,
на скритите ѝсенки,
на мигащите светлинки, катерещи се
по плещите ѝ,
на мигащите светлинки
в полите ѝ,
на плахите очи
на сградите срещу балкона ми
и на оцъклените високо
в небесата ѝ звезди…
Стоях в лъчите на Луната,
раздрипана
и разпиляна,
белязана от нощна светлина –
оглеждам се –
под мен са всичките дървета,
извили се под тежките настръхнали бодли,
протегнали нагоре лицата си – наболи стволи;
дърветата – предатели на топлите сезони,
дървета – обитатели на зими и заслони
подслон, храна и топлина…
Мълча в лъчите на Луната
и само силуета ми над светналия град блести –
и вплитам си косите
в косите на реката,
която тихичко
в нощта ръми:
като капчук –
събуден от топящ се сняг;
или капчук –
улавящ летния порой;
не, оня, другият капчук,
във който мъглата утаява
едрите си капки,
преди да ги превърне във сълзи…
Умората не спи –
дълбоко
издълбала е ума ми
и в тази нощ,
под лунните лъчи
разбирам
най-дълбоко същността си –
не съм частица от пейзажа,
не съм очи,
уши
и цялост…
Отишла съм далеч отвъд:
Луната,
Светлината,
Града,
Духа,
Природата,
Света…
Отдавна впредена съм –
ах, кога ли?! –
в онази безтелесна безтегловна плът,
която съществува
в сънища наяве:
светеща,
мигаща,
обсебваща,
обвиваща,
впиваща,
убиваща… мрежа…
Световното Общо Съзнание…
Луната залязва
в здрача на изгрева.
Аз заспивам съня на деня.
Съзнателно давам очите си на монитора;
ръцете ми – като корени впиват се в клавиатурата…
О, не –
не са корени – не аз пия жизнени сокове там…
Ръцете ми само изливат кръвта ми,
източват ума ми…
ръцете-тръби, през които изхвърлям ценността си,
подменям личността си…
Защо ли?
О, по-лесно е –
да се живее така,
безлично,
уморено,
примирено,
ограничено,
еднакво –
без личност…
Габриела Цанева / Gabriela Zaneva 