2.
Беше краят на лятото. Един от онези мигове, през които минаваме тичешком, но които залепват за сетивата ни, впиват се в плътта ни, горят очите и мозъците ни и ни връщат усещането за живот…
Бързам, както винаги, както винаги – закъснявам. Делникът е заседнал в гърлото ми, като закуска от пясък. Утринният хлад се бори с лъчите на слънцето, които дращят гърба ми и ме карат да ходя по сянката си, въздухът боде кожата, а ароматът на суха трева и роса, който се носи през булеварда и автомобилния глъч гъделичка ноздрите ми…
Прозрачност – това е най-точното определение за онзи миг – все едно гледаш през стъкло отражението си в огледало.
Кафенето е здрачно, силуетите на интериора се разтварят в дълбочината му, в която не поглеждам, за да не се изкуша от съкровищата й – уют и откъсване. Върху тротоара има дървена платформа с масички и плетени столове – почти да се спънеш в тях. В този утринен час посетители почти няма, но точно затова редките гости са толкова изкусителни. Не ги поглеждам – ако ги погледна, ще вляза в тяхната вселена и това ще предизвика космически катаклизъм – като да срещнеш с двойника си от някое неосъществено бъдеще.
Все едно – погледнах лицата, покрай които минавах. Две жени. Изящни. Едната беше червенокоса, точно с този цвят, който винаги съм искала да имам, с права тежка коса, подстригана на черта, с бретон; другата беше кестенява – наситенолешниково, твърде ярко, за да е истинско, мека и лъскава, свита на кок, дълга шия, погледът остава в нея. Не забелязах дрехите, само ръцете – изящни, потръпващи, с ноктопластика. Пред всяка имаше по две огромни прозрачни чаши – с плодова салата и с чудовищен вариант на виенско кафе – шоколад и сметана.
Исках да спра. Да премина в онази паралелна вселена, където хората живеят и животът е вкусен – сладост и плодове. Когато минавах край тях, ароматът на парфюм и кафе ме нокаутира, но някак продължих да крача с равна крачка, защото в моята реалност закъснявах. Мигът болезнено се изтръгваше – като че ли някой вадеше вътрешностите ми, като че ли след мен се провлачи шлейф от кръв и черва. Аз вадех вътрешностите си. Тогава иззвъня телефон. Обърнах се, инстинктивно. Върху бялата покривка подскачаше син смартфон. Само аз ли го чувах? Цяла вечност жените се гледаха – синьозелени очи, вкопчени в кестенявозлатисти. После една ръка, с тъмночервени нокти на сини цветя се провлачи към звука, но не стигна до него. Спря се в друга ръка – с бледорозови нокти на кестеняви листа. Пръстите се докоснаха. И това докосване възстанови тишината.
Продължих пътя си, бързайки, но този епизод, продължил няколко секунди, заседна в главата ми – като кост в гърло. Дори когато течението на живота го отнася към храносмилателната система на дългосрочната памет, той пак чегърта по кожата на хранопровода и разстройва електроснабдяването на невроните.
Какви бяха те? Сестри, приятелки, любовници? Съседки, разнищващи кварталните клюки? Колежки, приседнали на чаша кафе на път към офиса?
Бих искала да кажа, че се връщам към този спомен толкова често, защото в това мимолетно докосване съм почувствала някаква драма, тайна, нагнетена с магнетизъм, нещо, което опъва нервите и сетивата, вълнува ме – като ловец в засада…
Истината е, че този спомен не избледнява, защото искам да съм в него, искам да дишам аромата на парфюм и кафе, да усещам върху кожата си топлината на утринното слънце в края на лятото, да вкусвам мекотата на сметана и шоколад…
Искам мигът да спре.
Превод
-
Последни публикации
Категории
Архив
Мета
Goodreads
Gabriela Tzaneva Art
Издателство gabriell-e-lit
twitter
Tweets by gabriellezz2010-
Габриела Цанева
Габриела Цанева е български поет, писател и издател. Родена в Русе, завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ със специалност "програмиране". Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор" в областта на техническите науки. Работи като журналист във вестниците "Народно земеделско знаме" и "Земеделско знаме" и като гл. специалист по хроматографски анализ. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия до 2019 г. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2012 г. става редактор във в. "Литературно земеделско знаме". През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit и започва да издава "Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства. Библиография: Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме", електронните списания "Литернет", "Нова социална поезия", "Нова асоциална поезия", "Хайку свят" и други. Публикувани книги - „Миналото в мен“ (документална повест, 1994, 2010, 2019, 2020) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998, 2019) „Треви под снега“ (роман, 2000; 2020) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; 2020) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; 2011) „Шофьори“ (новела, 2008) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; 2021) „Състояния“ (хайга, 2013; 2020) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; 2021) „Високосният ден“ (лирика, 2018; 2020) „Живота в стих събрах“ (сборник, 2019; 2020) „Стъпки по пламъци“ (лирика, хайбуни 2019; 2020) "Толкова е рано" (роман 2020) "Оскъдни дни" (лирика, 2020) "Нощта на щурците" (лирика, хайбуни, хайга 2021), "Кръстопът на сънища" (лирика, хайбуни, хайга, 2022), "Зад гърба" (лирика, хайбуни, хайга 2023, 2024), "Живея със седем котки. Ренсаку 100 хайку" в съавторство с Димитър Анакиев (хайку, хайбун, 2023), "През погледа ми" (литературна критика, коментари, обзори, есета, 2023, 2024)
Календар