2.
Беше краят на лятото. Един от онези мигове, през които минаваме тичешком, но които залепват за сетивата ни, впиват се в плътта ни, горят очите и мозъците ни и ни връщат усещането за живот…
Бързам, както винаги, както винаги – закъснявам. Делникът е заседнал в гърлото ми, като закуска от пясък. Утринният хлад се бори с лъчите на слънцето, които дращят гърба ми и ме карат да ходя по сянката си, въздухът боде кожата, а ароматът на суха трева и роса, който се носи през булеварда и автомобилния глъч гъделичка ноздрите ми…
Прозрачност – това е най-точното определение за онзи миг – все едно гледаш през стъкло отражението си в огледало.
Кафенето е здрачно, силуетите на интериора се разтварят в дълбочината му, в която не поглеждам, за да не се изкуша от съкровищата й – уют и откъсване. Върху тротоара има дървена платформа с масички и плетени столове – почти да се спънеш в тях. В този утринен час посетители почти няма, но точно затова редките гости са толкова изкусителни. Не ги поглеждам – ако ги погледна, ще вляза в тяхната вселена и това ще предизвика космически катаклизъм – като да срещнеш с двойника си от някое неосъществено бъдеще.
Все едно – погледнах лицата, покрай които минавах. Две жени. Изящни. Едната беше червенокоса, точно с този цвят, който винаги съм искала да имам, с права тежка коса, подстригана на черта, с бретон; другата беше кестенява – наситенолешниково, твърде ярко, за да е истинско, мека и лъскава, свита на кок, дълга шия, погледът остава в нея. Не забелязах дрехите, само ръцете – изящни, потръпващи, с ноктопластика. Пред всяка имаше по две огромни прозрачни чаши – с плодова салата и с чудовищен вариант на виенско кафе – шоколад и сметана.
Исках да спра. Да премина в онази паралелна вселена, където хората живеят и животът е вкусен – сладост и плодове. Когато минавах край тях, ароматът на парфюм и кафе ме нокаутира, но някак продължих да крача с равна крачка, защото в моята реалност закъснявах. Мигът болезнено се изтръгваше – като че ли някой вадеше вътрешностите ми, като че ли след мен се провлачи шлейф от кръв и черва. Аз вадех вътрешностите си. Тогава иззвъня телефон. Обърнах се, инстинктивно. Върху бялата покривка подскачаше син смартфон. Само аз ли го чувах? Цяла вечност жените се гледаха – синьозелени очи, вкопчени в кестенявозлатисти. После една ръка, с тъмночервени нокти на сини цветя се провлачи към звука, но не стигна до него. Спря се в друга ръка – с бледорозови нокти на кестеняви листа. Пръстите се докоснаха. И това докосване възстанови тишината.
Продължих пътя си, бързайки, но този епизод, продължил няколко секунди, заседна в главата ми – като кост в гърло. Дори когато течението на живота го отнася към храносмилателната система на дългосрочната памет, той пак чегърта по кожата на хранопровода и разстройва електроснабдяването на невроните.
Какви бяха те? Сестри, приятелки, любовници? Съседки, разнищващи кварталните клюки? Колежки, приседнали на чаша кафе на път към офиса?
Бих искала да кажа, че се връщам към този спомен толкова често, защото в това мимолетно докосване съм почувствала някаква драма, тайна, нагнетена с магнетизъм, нещо, което опъва нервите и сетивата, вълнува ме – като ловец в засада…
Истината е, че този спомен не избледнява, защото искам да съм в него, искам да дишам аромата на парфюм и кафе, да усещам върху кожата си топлината на утринното слънце в края на лятото, да вкусвам мекотата на сметана и шоколад…
Искам мигът да спре.