1.
Беше краят на лятото – един от онези дни, в които усещането, че пропускаш живота си, се впива в гърлото и не ти дава да дишаш.
Срокът на докторантурата ми изтичаше, а нямах нищо, което би могло да се приеме като резултат, годен за публикация и защита. Като че ли изведнъж се пробудих от някакъв захарен кошмар и осъзнах, че всичко, което съм натрупала като проучвания, е встрани от темата на дисертацията ми, а онова, което би трябвало да е моят принос в науката, е нищожно и безсмислено. Обикновено, такива прозрения човек просто ги слага в джоба си и продължава живота си, но тогава все още бях много млада и илюзията, че още имам време да стана следващата Мария Кюри не бе съвсем избледняла… До онази сутрин, в края на лятото…
Кучето ме събуди с жално писукане. Въртеше опашка и ближеше лицето ми, подканяйки ме да бързам, навън. Направих мюсли за двете, но малката косматка изяде своите, преди да съм започнала моите и продължи да досажда. Изпих кафето си и с него някак преглътнах пясъка на паническия си проблясък. Реших, че най-доброто, което мога да направя, е да потърся научния си ръководител и да споделя терзанията си.
Не помня как отидох до Университета, струваше ми се, че дори пътят до там е потънал в трева и забрава. Всичко изглеждаше чуждо и празно. Не „празно”, лишено от присъствие, а „празно”, лишено от смисъл. Кучето не мислеше така – душеше всеки храст край алеите, заглеждаше се по котки и гълъби, а задъханото му нетърпение ме развяваше като хвърчило в края на каишката му.
Стигнахме пред кабинета на професора точно когато излизаше, дори нямах време да оставя домашната си любимка при лаборантките – бързах. И той бързаше. Всички бързаха – като пчелен кошер колегите ми жужаха и работеха – всеки съсредоточен в опитната си постановка и някак странно ме гледаха – като че ли се чудеха какво още правя в катедрата.
Отворих уста за поздрав, но не чух гласа си. Научният ми ръководител го чу. Още след първите думи – какво облекчение – разбрах, че срокът на всички докторантури се удължава с шест месеца. Вече дишах по-леко – все едно, че някой е хвърлил кофа вода в пресъхнал басейн, на дъното на който все още мърдат няколко риби…
Вървим по коридорите, безлични, сиви – като тръби в търбуха на машина, която ще ни изплюе – безполезни и смлени. Почти тичаме – той пред мен, аз след него и говорим – не чувам за какво, само усещам, че той няма /или не иска да има/ представа колко безнадеждно съм изостанала с експериментите си, защото ми обяснява как трябва да се оформи и защити дисертацията, а коридорите все повече ни всмукват, вграждат ни в сградата… Задъхвам се – дали от бързане, или от липса на въздух? Коридорите свършват, а аз все не мога да кажа най-важното… че просто нямам нищо за писане…
Излизаме навън, разбирам, че времето за разговор изтича, защото събеседникът ми тръгва към паркинга. Отварям уста, думите глъхнат. Толкова пъти съм ги казвала в ума си, толкова мислени диалози съм водила, но сега, когато трябва да защитя живота си, думите глъхнат, тялото ми тежи, а коленете омекват.
Свечерява се, губя силуета на професора, знам, че трябва да го настигна, знам, че времето изтича и всеки пропуснат миг обезсмисля живота ми.
И тогава, кучето видя котка и се изтръгна от ръката ми.
Здрачът се сгъстява, чувам само отдалечаващ се лай и запален двигател, а ужасът, че губя най-ценното, ме втечнява. Искам да извикам, от гърлото ми – нито звук. Преглъщам – пак съм риба на сухо. Струва ми се, че земята се ускори и удвои гравитацията си. Аз все по-здраво залепвам за тревата и все по-ясно разбирам, че трябва да избирам… Две сенки в дълбината на мрака, губя ги…
Изгряха слънцата на натриевите лампи. Кучето тича, козината ѝ се огъва като трева под поривите на вятър, опашката ѝ стърчи, като перископ, а ушите ѝ са се слели с главата. Тогава виждам, че вече не гони котката, а човек. Знам, тя си играе, но никой друг не го знае.
Чувам стъпки, които приближават към мен… Чувам и писъци – някъде там, под фенера и храстите – вихрушка от дрехи и козина. „Ето, казвам си, човекът я хвана, ще ми я върне, няма да я изгубя и най-после ще мога да говоря за дисертацията си… ще обясня, ще разбере – че съм болна, безсилна, залепнала… и имам нужда от друга тема, от ново начало, за да спася живота си…”
Но писъците продължават, примесени с лай… Коленете ми рухват, не мога да стана. Само чувам тропот на много крака – „Пребийте, пребийте помияра!”
Тичат към нея, размахват тояги, човекът в храстите псува, хванал камък в ръка…
А тя, грабнала шапката му, върти опашка и гордо вдига глава – гледа ме право в очите и чака похвала.
Професорът, разтревожен, се навежда към мен. Аз се роня, като пясък, в дланта му.
Тълпата с тоягите приближава – „Пребийте бездомното псе!”…
Изправям се, понесла теглото на всички човеци и крещя „НЕ! Моя е! Моя е!”

Събуждам се с дрезгав вик „Моя е! Моя е…!
Лятото свърши.