ТИ
Ти ме гледаш през масата,
помежду ни – лекарствата.
Ти си там, срещу мен –
като стълб, като ден,
като есен –
пълен
с всичко, което ми трябва.
Ти си сам, срещу мен…
И те нямам.
Бягам
в очите ти.
Стъпвам
в тях – като върху палуба.
Ти потъваш
в математиката:
последното останало убежище –
подредено и предсказуемо,
далеч от тържището
на живота.
Слънцето се отразява
в стъклото на масата.
Затваряш очи, губя те –
в света на числата и техните отношения;
разтваряш се –
в ен-мерното пространство
на геометрични фигури и уравнения.
Слънцето те ослепява.
Не, отдавна си сляп за света.
Всичко важно е тук, между нас,
на масата.
И в съседната
стая,
където животът изтича
от тая,
която някога те омагьоса,
когато боса
е тичала в дъжда
и е пила вода
от олуците…
Улиците
са били реки,
а косите й
са плющяли върху лицето ти –
като вълни върху канари.
Днес тя тича
по границата на битието си
и няма кой
да крепи равновесието й:
само нейната воля
и нашата обич.
***
Тя обича,
но любяща не е.
Тя е пещ,
тя е скреж,
тя е ручей,
порой
и лавина…
Не се чудя,
че нея избра –
за моя майка
и твой
жребий.
Някога,
тя написа,
че не иска покой…
И не пожела да умира.
Габриела Цанева / Gabriela Zaneva 