Мъгла, мартеници,
парче от небе,
сива пръст,
сред зелена трева
и артритните пръсти на дърветата.

Речи, цветя, стихотворения,
изрецитирани от стари земеделци.
Държа в ръце
бяла хризантема с оранжева панделка
под паметника на Стамболийски,
дръжката й ме боде,
пари кожата, отъняла от студа.
Ръкостискания, речи, цветя и венци,
оранжеви панделки, портрети…
Земеделци, писатели-земеделци,
демократи, социалдемократи,
разни други демократи, лежедемократи…
Боли – от речи и думи,
от бездумие, от бездушие…
Кръвта шуми в дясното ми слепоочие –
като помпа, като капчук,
като порой, като прибой…
И зад барикадата на този звук
писъкът на света
остава нечут.
Лявото ми слепоочие мълчи…
Оставам закована
в моя пристан.
Световната история се
претъркулна като пумпал,
люлян от гравитацията
на някое друго слънце.
***
Зад барикадите на майдана
се ражда свободата – (окъпана
в кръв, като при всяко раждане).
И преди да направи първата
крачка се изражда –
водачите сядат
в министерските кресла;
водачите крещят
за разплата,
за чиста нация,
за здрава ръка…
Старият диктатор се измъкна –
пали пожари
на излизане от властта…
Нови диктатори някъде
потриват ръце, стягат
старите пушки,
слагат ги в нови ръце…
Кървава топка – Украйна.
Единият от световните
водачи вече
я ритна –
ритниците късат плътта й…
А другите играчи
гледат отстрани
как майките в
Украйна плачат…
Очите на
момичето
от майдана
стават все по-сини –
като късове разкъсано небе,
като късове море,
с което някой ще обядва.
Момичето иска свобода,
не иска обяд…
и няма да получи нищо,
освен онова, без което
не може –
усещането, че си направил избора,
направил си крачката,
бил си:
бит,
пребит,
убит…
стискал си зъби,
крещял си,
мръзнал си на снега,
палил си огньове върху леда,
горял си…
горил си
мостовете към стария живот,
към себе си – какъвто не се искаш…
оставил си пепел след себе си,
която вятърът ще отвее…
И след 25 години
ще казват,
че нищо не си сторил,
че си оставил
мръсниците да изпълзят
по раменете ти,
че си направил с тялото си мост,
по който да стигнат до властта…
Ще казват след 25 години,
че нищичко не се е случило,
че 25 години са отишли на боклука,
защото няма за всички сполука,
че си боклук… и ще знаеш,
че е така, защото
за 25 години нищо друго няма да се е случило,
ще знаеш, че хората с железни юмруци
са изяли твоята свобода…
След 25 години
очите ти ще бъдат сини
късове небе,
морето няма да го има.
А свободата?
Свободата вече ще се яде.
Но ти пак няма да я искаш –
за ядене…
И пак ще я мечтаеш –
за криле.