Септември.

Първият ден на есента.

Слънцето припича – като за последно. И пари – там, далеч от тъмните сенки под кестените.

И боли.

Никога не съм искала толкова силно да променя действителността. Да разбъркам нишките, които ни водят. Исках го – всичките сили, които имах…имам…

И знаех, колко недостатъчни са.

Исках – да събера енергията на осланените лъчи, на кестените, на цветята и тревите…  И чувствах, колко малко е останала.

Исках – да избухват нови звезди и да пропадат галактики. Цялата  сила на Вселената да се влее в телцето на моето куче, което се бореше за живота си.

Исках – да му дам живота си и всичко в него, заедно с цялата си обич. Исках – да му дам цялото щастие, късмет, младост и сила, които ми се полагат в бъдеще – да станат негови сега. Исках – целият хъс за живот в света да се съсредоточи в него, сега, докато се бори за живота си.

Главата ми пулсираше  от напрежение и всеки неин удар отекваше в сърцето му.

Усетих – как дланите ми стават ледени.

А слънцето припичаше, припичаше,  припичаше.

И  кестените падаха върху главите ни…  като градушка.

Усетих – как раната на гърлото ми се запали; как на тласъци изпращаше ударите на сърцето – там, където бяха нужни.

И времето минаваше.

За   първи път не исках да е спряло.

Яж, Ахим, изяж живота ми, живей!!!

И зъбите се впиваха –  все по-дълбоко в гърлото ми. Щастлива бях, усмихвах се – “Живей!!!”

А после всичко свърши. Телефонът иззвъня. И тръгнахме – за малкото й трупче.

Не чувствах вече болка в гърлото; не чувствах нищо.

Септември. Слънцето припичаше. И топлеше, и пареше… гореше. Попиваха лъчите му в листата; превръщаха се в сокове, пулсираха – във вените на старите дървета. Кучета се гонеха сред падащи листа… деца, младежи с колелета.

И ние стъпвахме – едва-едва.

Строполих се – на задната седалка. Ники седна до мен.

Светът потрепера. Припламна. Отмести се.

И всичко започна да се случва – не с нас, а с някой друг.

Не зная аз ли съм; не зная още.

В кой свят съм; тук ли съм…

Или съм там, отместена.

В  паралелната Вселена.

Държа я в ръцете си – мека и топла е още.

Изпишка се за последно – до последно е стискала.

До последно – била е герой.

Сълзите текат по лицето ми – цялото щастие свърши.

Животът, енергията ми, късметът и всичко хубаво, което предстои – не стигнаха – за половин кучешки живот.

Стоим на масата, под шатрите  – там, където бяхме най-щастливи – тя, легнала в тревата; пази ни. И ние, седнали на белите столове – мълчим, преглъщаме си щастието; с поглед я следим.

Сега е легнала на масата, в ръцете ми.

Майка ми хлипа в къщата. Баща ми и Ники гласят ковчега и гроба й.

Аз я държа за лапата.

Стоплена от ръката ми – или от слънцето, или… като жива е.

Повей от вятър, прошумоляха листата… звън на верижка, прописукване; забързано дишане.

Пробяга – край краката ми.

Държа лапата й; галя главата й. Усещам носа й – студен.

Плача – тихо, като есенен дъжд.

Тухлите са някъде там, на метър-два; на милиметър; отместване.

Не знам къде съм.

Раната на гърлото ми запламтя.

“Яж, Ахим, обичам те вземи живота ми – обичам  те”

Тя тича някъде – по небесните пасбища.

Или тук, на метър   по  10 на –39-та от  мен.

Къде съм?

Вчера си мислех – какво повече искам? Нали усетих диханието й – отвъд?

Пратила съм я там, в паралелната Вселена, да тича. Нали това исках? Нали това дадох –

целият живот, любов и щастие, цялата енергия, която имам, всичкия късмет… Всичко положително, градивно здраво, което е някъде пред мен; което би предстояло да се случи.

Нали го дадох?

Нещастна съм; разбита. Страдам…

Какво очаквам? Нали го дадох…

За мен – трупа.

И празното.

За нея – всичката енергия, любов, живот, късмет и щастие.

Усетих тихото погалване, отдалечаване.

И стискам кучешката лапа.

Хлипа на майка ми разтърсва къщата.

Лопатите ритмично се борят със земята.

Бръмчат мухите. Обикалят я.

Потрепване – отсрещната ограда.

Къде съм.

Боли.

Достатъчно ли?

Когато дадох всичко предстоящо – добро, късмет, живот, любов и щастие… Достатъчно ли бяха?

Когато давах – не знаех ли, че нямам нищо?

Живот, от който не очаквам нищо. Живот, на който  не държа. Изчерпал се, ненужен непотребен. Любов и щастие – не са ли обезсмислени в такъв живот. Не съм ли мъртва вече – от година… от години…

Да даваш нещо, което нямаш – какво в замяна очакваш да получиш.

Труп.

Къде съм?

Гърлото ми ме изгаря.

Тупти, пулсира. Ври душата ми.

Светът трепери, не, отмества се? Къде съм?

Погребахме я.

В къщи съм.

Главата ми е прояснена.

Направихме ли всичко, за да я спасим. Във тази, нашата Вселена.

Септември.

Слънцето пече – като през лятото.

Ахим я няма.

Случи се.

Не искам да е истина.

Каквото имах – дадох го.

Било ли е достатъчно?

Не знам.

Не си го искам.

Животът свърши.

За кой ли път?

Кога ли – ще е окончателно…

* * *

Септември.

Слънцето пече яростно – като за последно.

Но не е – за последно.

Остава му да живее още толкова, колкото е живяло – 4.5 милиарда години.

Още 4.5 милиарда години ще пече – яростно.

За живот.

И ще ни кара ДА БЪДЕМ.

Да се развиваме.

Да ни има.

Да продължи да ни има.

Да продължава да ни има …и след това; другаде.

Пече.

Горещината ме изпепелява. Задушавам се.

Гърдите ми, натежали от смърт, пулсират, умират…

Светло е. Синьо е.

Боли.

Толкова боли – да си жив.

Искам – да си отида.

Толкова лесно е.

Просто сърцето спира да бие.

И ставаш светлина.

Не знаех,

че пътеката наистина

е светла.

Не знаех,

колко лесно

по нея се върви…

Кънти въздуха. Вибрира. Не, само сърцето още тупти.

Толкова тихо е вън.

Усетих я.

Връхлетя ме – като пробождане с меч.

Меч от светлина. Изпепеляващ лъч.

Не светлината на Слънцето.          Светлината на милиарди слънца.

На избухващи нови звезди; на раждащи се галактики; на квазари.

На кипящи бездни живот.

Връхлитат ме – вълните на разума; с разрушителна мощ препускат по лъча.

Разтърсиха ме. Дъхът ми секна. Сърцето спря.

Как исках да си тръгна –

по светлата пътека

към звездите.

На прага й стоеше Тя.

И искаше –

да бъда жива.

Усетих биенето на

сърцето й –

неравномерен бавен пулс.

Усетих отчаянието и живота й

едва-едва трептящи,

пълзяха свити някъде

по меча ми от светлина.

Започна да тупти сърцето ми –

разбрах, че всичко идва

от нейната глава.

Тя ми даваше всичко-

много малко от нея –

само толкова, колкото имаше.

И цялата Вселена.

Вървях по светлата

пътека към звездите.

Те светеха на гроздове

над мен.

Не ми се връщаше обратно –

към болката;

към тялото, което разкрояваха,

опитвайки се да извадят тумора

от здравата ми плът.

А мечът светлина,

излизайки от гърлото й,

разсичаше главата ми.

И беше синя

звездната пътека.

Два пътя имаше

пред мен.

И беше време да избирам.

Сърцето спря.

Туптеше нейното сърце

в гърдите ми.

Тя ми го даваше –

ведно с живота си.

И с любовта си.

Със щастието и късмета.

Със всичко хубаво,

което би могло да й се случи.

И с цялата Вселена,

като добавка, защото мислеше,

че другото е малко.

Сърцето й туптеше вместо моето.

Болеше – изрязаната плът.

Болеше времето. Болеше любовта.

Как можех – всичко да й взема?

Нали обичах я?

Нали все тичахме –

по слънчеви пътеки

към звездите?

Макар да гледа майчински на мен,

аз знам, че тя ми е детето.

От първия ни ден съм

я подкрепяла – да бъде толерантна,

силна, независима; да иска и да

отстоява своето. И никога да не

предава важните неща –

храна и територия.

И жаждата за свобода.

Тупти сърцето й в гърдите й

и кара моето да бие

Докога?

Вървя по светлата

пътека към звездите.

Не знаех, колко лесно

е да се върви-

Тя дава всичко

и в замяна иска само

живот и свобода

за мен.

Прекрачвам крачка

настрани.

Потрепва

светлата пътека

от звезди.

И зная – на ръба съм.

И мога и не мога

да приема всичко.

Аз трябва да реша.

И може и не може

всичко да се случи.

Тя даде всичко –

без дори да пожелае –

МЕН.

Не мога всичко

да й взема.

Не бива всичко

да й върна.

Остава само да живеем –

в паралелни светове.

И правя крачката към

моя – отърсвам козината си

от болничната слуз.

А в нейния

сърцето ми умира –

отброява последния

ми пулс.

Разсечен мечът е –

от светлина.

Не, само го извадих –

от нейната ръка.

Сега е в моята ръка –

забивам го в горящата

й рана, разцъфнала

на гърлото.

Плътта пулсира,

изстрадала.

Сърцето спира.

Прегърнала е мъртвото ми тяло

в последното пътуване

към истинския дом –

началото и края.

Септември е.

И слънцето пече;

нехае за мъртвите

листа, които падат.

Пече за другите –

които  оцеляват.

Пробождам я

със меча, който изкова

от светлина, любов, живот и сила

със който подари ми всичко

и умря – горчиво.

За кой ли път умира-

душата й.

А тялото изсмуква енергията на смъртта и хубавее. След всяка смърт по- младо става. По- безнадеждна я оставя. И тя върви сред руини.

Забивам меча надълбоко в гърлото. Сълзите й изгарят мъртвото ми тяло. Усмихва се и ми крещи на ум “Обичам те! Изяж ме, Ахим, Изяж ме цялата; оглозгай ме до кокал и кокалите ми изяж… бъди щастлива – в кучешкия рай… или в реалността, която е до мен – на метър на степен десет на минус трийсет и девета.” Дъвчи, ме Ахим, Яж! Изяж ме цялата. Това, което е останало. Знам, че е нищо, но друго нямам… Каквото имам, твое е, използвай го.”

Използвам го – връщам й Вселената.

И се опитвам, както съм го правила откакто се познаваме – да й подскажа истината.

Като за същество без сетива, тя схваща горе-долу бързо и добре.

Усети ме – не си свали очите от окото ми, дори когато ретината му започна да се сбръчква и недодяланият разум на расата й каза, че всичко е окончателно и краят е дошъл.

Забивах меча в гърлото й. Болеше я. Дори когато заговори – фъфлеше. На мен говореше, а не на себе си. И знаеше – това, което винаги е знаела. Че можем да общуваме и другаде. Посредством друго. Не беше глупава и знаеше, че нищо не започва и не свършва с човешките комуникации.

Забивам меча в гърлото й. Светът отмести се.

Усети го.

И знае, че съм някъде до нея. Жива, буйна, луда – каквато винаги съм си била.

Каквато искам тя да бъде.

Тя чува дишането ми, докосването на козината ми до голата й плът и полъха на вятъра, когото гоня, или когото съм създала, тичайки.

Обичам я, та чак боли.

И тях обичам – Ники, Надя, Цаньо… потънали са в скръб по мен. Не виждат нищо друго, освен мъртвото ми тяло. И реалността – с ковчег и гроб. Не чуват звъна на веригата, с която ме извеждат на разходка. И учестеното ми от възбуда дишане. Ще разберат – все някога – че нищо никога не свършва – във Вселената, която можеш да достигнеш с едно премигване и с много обич.