Денят на независимостта

Септември.

Първият ден на есента.

Слънцето припича – като за последно. И пари – там, далеч от тъмните сенки под кестените.

И боли.

Никога не съм искала толкова силно да променя действителността. Да разбъркам нишките, които ни водят. Исках го – всичките сили, които имах…имам…

И знаех, колко недостатъчни са.

Исках – да събера енергията на осланените лъчи, на кестените, на цветята и тревите…  И чувствах, колко малко е останала.

Исках – да избухват нови звезди и да пропадат галактики. Цялата  сила на Вселената да се влее в телцето на моето куче, което се бореше за живота си.

Исках – да му дам живота си и всичко в него, заедно с цялата си обич. Исках – да му дам цялото щастие, късмет, младост и сила, които ми се полагат в бъдеще – да станат негови сега. Исках – целият хъс за живот в света да се съсредоточи в него, сега, докато се бори за живота си.

Главата ми пулсираше  от напрежение и всеки неин удар отекваше в сърцето му.

Усетих – как дланите ми стават ледени.

А слънцето припичаше, припичаше,  припичаше.

И  кестените падаха върху главите ни…  като градушка.

Усетих – как раната на гърлото ми се запали; как на тласъци изпращаше ударите на сърцето – там, където бяха нужни.

И времето минаваше.

За   първи път не исках да е спряло.

Яж, Ахим, изяж живота ми, живей!!!

И зъбите се впиваха –  все по-дълбоко в гърлото ми. Щастлива бях, усмихвах се – “Живей!!!”

А после всичко свърши. Телефонът иззвъня. И тръгнахме – за малкото й трупче.

Не чувствах вече болка в гърлото; не чувствах нищо.

Септември. Слънцето припичаше. И топлеше, и пареше… гореше. Попиваха лъчите му в листата; превръщаха се в сокове, пулсираха – във вените на старите дървета. Кучета се гонеха сред падащи листа… деца, младежи с колелета.

И ние стъпвахме – едва-едва.

Строполих се – на задната седалка. Ники седна до мен.

Светът потрепера. Припламна. Отмести се.

И всичко започна да се случва – не с нас, а с някой друг.

Не зная аз ли съм; не зная още.

В кой свят съм; тук ли съм…

Или съм там, отместена.

В  паралелната Вселена.

Държа я в ръцете си – мека и топла е още.

Изпишка се за последно – до последно е стискала.

До последно – била е герой.

Сълзите текат по лицето ми – цялото щастие свърши.

Животът, енергията ми, късметът и всичко хубаво, което предстои – не стигнаха – за половин кучешки живот.

Стоим на масата, под шатрите  – там, където бяхме най-щастливи – тя, легнала в тревата; пази ни. И ние, седнали на белите столове – мълчим, преглъщаме си щастието; с поглед я следим.

Сега е легнала на масата, в ръцете ми.

Майка ми хлипа в къщата. Баща ми и Ники гласят ковчега и гроба й.

Аз я държа за лапата.

Стоплена от ръката ми – или от слънцето, или… като жива е.

Повей от вятър, прошумоляха листата… звън на верижка, прописукване; забързано дишане.

Пробяга – край краката ми.

Държа лапата й; галя главата й. Усещам носа й – студен.

Плача – тихо, като есенен дъжд.

Тухлите са някъде там, на метър-два; на милиметър; отместване.

Не знам къде съм.

Раната на гърлото ми запламтя.

“Яж, Ахим, обичам те вземи живота ми – обичам  те”

Тя тича някъде – по небесните пасбища.

Или тук, на метър   по  10 на –39-та от  мен.

Къде съм?

Вчера си мислех – какво повече искам? Нали усетих диханието й – отвъд?

Пратила съм я там, в паралелната Вселена, да тича. Нали това исках? Нали това дадох –

целият живот, любов и щастие, цялата енергия, която имам, всичкия късмет… Всичко положително, градивно здраво, което е някъде пред мен; което би предстояло да се случи.

Нали го дадох?

Нещастна съм; разбита. Страдам…

Какво очаквам? Нали го дадох…

За мен – трупа.

И празното.

За нея – всичката енергия, любов, живот, късмет и щастие.

Усетих тихото погалване, отдалечаване.

И стискам кучешката лапа.

Хлипа на майка ми разтърсва къщата.

Лопатите ритмично се борят със земята.

Бръмчат мухите. Обикалят я.

Потрепване – отсрещната ограда.

Къде съм.

Боли.

Достатъчно ли?

Когато дадох всичко предстоящо – добро, късмет, живот, любов и щастие… Достатъчно ли бяха?

Когато давах – не знаех ли, че нямам нищо?

Живот, от който не очаквам нищо. Живот, на който  не държа. Изчерпал се, ненужен непотребен. Любов и щастие – не са ли обезсмислени в такъв живот. Не съм ли мъртва вече – от година… от години…

Да даваш нещо, което нямаш – какво в замяна очакваш да получиш.

Труп.

Къде съм?

Гърлото ми ме изгаря.

Тупти, пулсира. Ври душата ми.

Светът трепери, не, отмества се? Къде съм?

Погребахме я.

В къщи съм.

Главата ми е прояснена.

Направихме ли всичко, за да я спасим. Във тази, нашата Вселена.

Септември.

Слънцето пече – като през лятото.

Ахим я няма.

Случи се.

Не искам да е истина.

Каквото имах – дадох го.

Било ли е достатъчно?

Не знам.

Не си го искам.

Животът свърши.

За кой ли път?

Кога ли – ще е окончателно…

* * *

Септември.

Слънцето пече яростно – като за последно.

Но не е – за последно.

Остава му да живее още толкова, колкото е живяло – 4.5 милиарда години.

Още 4.5 милиарда години ще пече – яростно.

За живот.

И ще ни кара ДА БЪДЕМ.

Да се развиваме.

Да ни има.

Да продължи да ни има.

Да продължава да ни има …и след това; другаде.

Пече.

Горещината ме изпепелява. Задушавам се.

Гърдите ми, натежали от смърт, пулсират, умират…

Светло е. Синьо е.

Боли.

Толкова боли – да си жив.

Искам – да си отида.

Толкова лесно е.

Просто сърцето спира да бие.

И ставаш светлина.

Не знаех,

че пътеката наистина

е светла.

Не знаех,

колко лесно

по нея се върви…

Кънти въздуха. Вибрира. Не, само сърцето още тупти.

Толкова тихо е вън.

Усетих я.

Връхлетя ме – като пробождане с меч.

Меч от светлина. Изпепеляващ лъч.

Не светлината на Слънцето.          Светлината на милиарди слънца.

На избухващи нови звезди; на раждащи се галактики; на квазари.

На кипящи бездни живот.

Връхлитат ме – вълните на разума; с разрушителна мощ препускат по лъча.

Разтърсиха ме. Дъхът ми секна. Сърцето спря.

Как исках да си тръгна –

по светлата пътека

към звездите.

На прага й стоеше Тя.

И искаше –

да бъда жива.

Усетих биенето на

сърцето й –

неравномерен бавен пулс.

Усетих отчаянието и живота й

едва-едва трептящи,

пълзяха свити някъде

по меча ми от светлина.

Започна да тупти сърцето ми –

разбрах, че всичко идва

от нейната глава.

Тя ми даваше всичко-

много малко от нея –

само толкова, колкото имаше.

И цялата Вселена.

Вървях по светлата

пътека към звездите.

Те светеха на гроздове

над мен.

Не ми се връщаше обратно –

към болката;

към тялото, което разкрояваха,

опитвайки се да извадят тумора

от здравата ми плът.

А мечът светлина,

излизайки от гърлото й,

разсичаше главата ми.

И беше синя

звездната пътека.

Два пътя имаше

пред мен.

И беше време да избирам.

Сърцето спря.

Туптеше нейното сърце

в гърдите ми.

Тя ми го даваше –

ведно с живота си.

И с любовта си.

Със щастието и късмета.

Със всичко хубаво,

което би могло да й се случи.

И с цялата Вселена,

като добавка, защото мислеше,

че другото е малко.

Сърцето й туптеше вместо моето.

Болеше – изрязаната плът.

Болеше времето. Болеше любовта.

Как можех – всичко да й взема?

Нали обичах я?

Нали все тичахме –

по слънчеви пътеки

към звездите?

Макар да гледа майчински на мен,

аз знам, че тя ми е детето.

От първия ни ден съм

я подкрепяла – да бъде толерантна,

силна, независима; да иска и да

отстоява своето. И никога да не

предава важните неща –

храна и територия.

И жаждата за свобода.

Тупти сърцето й в гърдите й

и кара моето да бие

Докога?

Вървя по светлата

пътека към звездите.

Не знаех, колко лесно

е да се върви-

Тя дава всичко

и в замяна иска само

живот и свобода

за мен.

Прекрачвам крачка

настрани.

Потрепва

светлата пътека

от звезди.

И зная – на ръба съм.

И мога и не мога

да приема всичко.

Аз трябва да реша.

И може и не може

всичко да се случи.

Тя даде всичко –

без дори да пожелае –

МЕН.

Не мога всичко

да й взема.

Не бива всичко

да й върна.

Остава само да живеем –

в паралелни светове.

И правя крачката към

моя – отърсвам козината си

от болничната слуз.

А в нейния

сърцето ми умира –

отброява последния

ми пулс.

Разсечен мечът е –

от светлина.

Не, само го извадих –

от нейната ръка.

Сега е в моята ръка –

забивам го в горящата

й рана, разцъфнала

на гърлото.

Плътта пулсира,

изстрадала.

Сърцето спира.

Прегърнала е мъртвото ми тяло

в последното пътуване

към истинския дом –

началото и края.

Септември е.

И слънцето пече;

нехае за мъртвите

листа, които падат.

Пече за другите –

които  оцеляват.

Пробождам я

със меча, който изкова

от светлина, любов, живот и сила

със който подари ми всичко

и умря – горчиво.

За кой ли път умира-

душата й.

А тялото изсмуква енергията на смъртта и хубавее. След всяка смърт по- младо става. По- безнадеждна я оставя. И тя върви сред руини.

Забивам меча надълбоко в гърлото. Сълзите й изгарят мъртвото ми тяло. Усмихва се и ми крещи на ум “Обичам те! Изяж ме, Ахим, Изяж ме цялата; оглозгай ме до кокал и кокалите ми изяж… бъди щастлива – в кучешкия рай… или в реалността, която е до мен – на метър на степен десет на минус трийсет и девета.” Дъвчи, ме Ахим, Яж! Изяж ме цялата. Това, което е останало. Знам, че е нищо, но друго нямам… Каквото имам, твое е, използвай го.”

Използвам го – връщам й Вселената.

И се опитвам, както съм го правила откакто се познаваме – да й подскажа истината.

Като за същество без сетива, тя схваща горе-долу бързо и добре.

Усети ме – не си свали очите от окото ми, дори когато ретината му започна да се сбръчква и недодяланият разум на расата й каза, че всичко е окончателно и краят е дошъл.

Забивах меча в гърлото й. Болеше я. Дори когато заговори – фъфлеше. На мен говореше, а не на себе си. И знаеше – това, което винаги е знаела. Че можем да общуваме и другаде. Посредством друго. Не беше глупава и знаеше, че нищо не започва и не свършва с човешките комуникации.

Забивам меча в гърлото й. Светът отмести се.

Усети го.

И знае, че съм някъде до нея. Жива, буйна, луда – каквато винаги съм си била.

Каквато искам тя да бъде.

Тя чува дишането ми, докосването на козината ми до голата й плът и полъха на вятъра, когото гоня, или когото съм създала, тичайки.

Обичам я, та чак боли.

И тях обичам – Ники, Надя, Цаньо… потънали са в скръб по мен. Не виждат нищо друго, освен мъртвото ми тяло. И реалността – с ковчег и гроб. Не чуват звъна на веригата, с която ме извеждат на разходка. И учестеното ми от възбуда дишане. Ще разберат – все някога – че нищо никога не свършва – във Вселената, която можеш да достигнеш с едно премигване и с много обич.

Непознат's avatar

About Габриела Цанева

Габриела Цанева е български поет, писател и издател. Родена в Русе, завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ със специалност "програмиране". Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор" в областта на техническите науки. Работи като журналист във вестниците "Народно земеделско знаме" и "Земеделско знаме" и като гл. специалист по хроматографски анализ. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия до 2019 г. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2012 г. става редактор във в. "Литературно земеделско знаме". През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit и започва да издава "Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства. Библиография: Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме", електронните списания "Литернет", "Нова социална поезия", "Нова асоциална поезия", "Хайку свят" и други. Публикувани книги - „Миналото в мен“ (документална повест, 1994, 2010, 2019, 2020) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998, 2019) „Треви под снега“ (роман, 2000; 2020) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; 2020) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; 2011) „Шофьори“ (новела, 2008) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; 2021) „Състояния“ (хайга, 2013; 2020) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; 2021) „Високосният ден“ (лирика, 2018; 2020) „Живота в стих събрах“ (сборник, 2019; 2020) „Стъпки по пламъци“ (лирика, хайбуни 2019; 2020) "Толкова е рано" (роман 2020) "Оскъдни дни" (лирика, 2020) "Нощта на щурците" (лирика, хайбуни, хайга 2021), "Кръстопът на сънища" (лирика, хайбуни, хайга, 2022), "Зад гърба" (лирика, хайбуни, хайга 2023, 2024), "Живея със седем котки. Ренсаку 100 хайку" в съавторство с Димитър Анакиев (хайку, хайбун, 2023), "През погледа ми" (литературна критика, коментари, обзори, есета, 2023, 2024)
Публикувано на Импресия и тагнато. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар